Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 132

— Разбрано — отвърна младежът.

— И гледай да не те убият — обади се Зейн.

Тад се ухили и тръгна.

— И как ще ги убедим, че разполагаме с армия, ако решат да потеглят? — попита Джоми.

— Нямам представа — отвърна Серван.

21

Предателство

Миранда се събуди от болка.

Двете фигури над нея разговаряха, но тя не можеше да разбере за какво. Не знаеше езика, а и гласовете им бяха приглушени, сякаш говореха под вода. Беше вързана на някаква маса и можеше да мърда единствено главата си.

Опита да поеме дъх, но беше неприятно. Дробовете й горяха сякаш от пушек. Пробва да събере енергия, за да се освободи, но нещо й пречеше.

— Будна е — нямаше нужда да вижда кой говори. Беше Лесо Варен, в тялото на магьосника Винтаката.

По-близката фигура се наведе и заговори на цурански със странен акцент.

— Не мърдай — каза дасатът. Гласът му не звучеше заплашително. — За известно време ще усещаш болка, но ще премине. Това място е годно и за двете раси, но трябва време за адаптация.

— Какво търсите тук? — успя да попита тя.

— Ако може — намеси се Лесо Варен, наведе се над нея и заговори на Кралската реч, очевидно за да не го разберат дасатите. — Много е просто. Дасатите са като деца, ако си представиш няколко милиона двегодишни с остри мечове, унищожителна магия и желание да изпочупят всичко. И като всички хлапета, като видят нещо ново и лъскаво, го пожелават. За тях световете от първата реалност са много по-блестящи и красиви от техния. Много скоро хиляди от тези деца ще търчат облечени в брони из тази империя и ще викат: „Мое е!“, докато палят и плячкосват. Не е ли прекрасно?

— Ти си луд!

— Със сигурност — отвърна Варен и погледна жреците. — Но в сравнение с тях съм самата разумност. Ще ти липсват моментите, прекарани с мен, когато те се заемат с теб — обърна се към дасатите. — Готов съм.

Един от дасатите лепна нещо горчиво на носа и устата й и мракът отново я погълна.

— Май измислих нещо — каза Серван.

— Чудесно — прошепна Джоми. — На мен нищо не ми хрумва.

— Качи се и виж какво правят.

Джоми изпълзя до билото и надникна. Салматерските войници бяха облечени като наемници — похват, който често се използваше при подобни нападения. Само един поглед към лагера му бе достатъчен.

— Приготвят се да нощуват тук.

Слязоха при войниците и Серван каза:

— Оттатък хълма има около двеста войници на Салматер. Ние сме само двадесет и пет.

— Да изчезваме тогава — обади се един от бойците.

— Точно това искам да направите — отвърна Серван. — Минете през брода и се спотайвайте до сутринта.

— А след това какво, сър? — попита друг.

— Като чуете викове, изтичайте по брега и започнете да вдигате шум, но не минавайте отсам. Опитайте да вдигнете колкото се може повече прах.

— Защо? — обади се Джоми.

— Слънцето ще изгрява зад тях — обясни Серван. — Ще заслепи съгледвачите на Салматер, ако се качат на билото, и ще виждат само сенки. Така няма да разберат колко сме.

— А какво ще правим ние през това време? — попита Годфри.

— Ще вдигаме шум и ще ги накараме да си мислят, че имат насреща си три отряда.

— И как точно ще стане това? — попита Джоми.