Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 130

Винтаката куцукаше след нетърпеливата Миранда, която бързо крачеше към един хълм.

— Моля те — Миранда се обърна и той посочи жезъла си. — Кракът ми.

— Извинявай, но ти каза, че е спешно.

— Така е. И мисля, че ще разбереш защо поисках да дойдеш сама. Но вече не съм млад и ще е добре да вървим малко по-бавно.

Миранда бе получила съобщението му преди часове и бе дошла веднага, без да обръща внимание на часовата разлика. На Мидкемия беше ранно утро, а на Келеуан — късен следобед.

Винтаката отново спря да си поеме дъх.

— Ох… Човек би решил… че с цялата тази мощ някой ден ще преборим остаряването — той се засмя. — Не е ли странно, че този мъж, когото преследвате, може да скача от тяло в тяло? Един вид е безсмъртен.

— От известна гледна точка — съгласи се Миранда. Нямаше търпение да разбере защо я е повикал.

Набитият магьосник си пое дъх и махна да продължат нагоре.

— Разбра ли, че старият Синбоя умря миналата седмица?

Миранда спря.

— Ти познаваше ли го?

— Че кой не го познава? — Винтаката отново се запъхтя. — Той беше най-добрият майстор на магически устройства. Мнозина от Събранието се възползваха от полезните му играчки.

От билото се виждаше малка долина. На дъното й имаше купол от черна енергия, по който играеха отблясъци, като масло, плуващо на повърхността на вода. Миранда веднага разбра, че това е някаква бариера, макар да не виждаше източника й.

— Чух, че Пъг го посетил точно преди смъртта му — обади се Винтаката.

Миранда се поколеба за секунда.

— Не ми е казвал — знаеше, че е примамена в капан. Магьосникът не бе използвал цуранското име на съпруга й, Миламбер.

Понечи да събере енергия, но мигновено усети парализираща болка. Сякаш някой внезапно изсмука въздуха от дробовете, кръвта от вените и мислите от съзнанието й. Погледна надолу и видя светещите черти по земята. Самото място беше капан. Заклинанието блокираше силата й и я бе зашеметило като удар по главата. Опита да помръдне, но тялото й не се подчиняваше.

Винтаката се усмихна неприятно.

— Грешката ви беше, че решихте, че беглецът ще се държи по същия начин като на вашия свят.

— Виж — продължи мъжът, в когото вече разпознаваше Лесо Варен, — толкова старателно търсехте следи от некромантство, че пренебрегнахте очевидното. Тези хора са толкова могъщи магьосници, че можех да се държа почти както си искам, без да привличам внимание, стига да спазвам малкото правила. Много ми допада фразата „Както пожелаете, велики.“ Като отида в имението си, се надпреварват да ми угодят. Все едно си имам малко кралство.

— Да, цураните ценят мощта — той се засмя. — Но са нищо в сравнение с новите ми приятели.

Миранда падна на колене, отслабваше с всяка секунда. Винтаката вдигна глава, махна на някого, после приклекна до нея.

— Жалко, че нямам избор чие тяло да обсебя, но скоро това няма да е проблем. Трябва да призная, че откакто открих дасатския разлом, съм твърде зает, за да си направя нов съд. Но ще се погрижа за това веднага щом намеря място, на което да практикувам некромантство, без да ми се изсипят сто разгневени Велики. Мисля, че скоро ще си имат по-сериозни проблеми от мен.