Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 117

Местният магьосник, който надзираваше прехвърлянето, се бе опитал да обясни на Пъг, Накор и Магнус какво да очакват. Бек не се интересуваше от подобни неща и нямаше търпение да отиде на „следващото място“.

— Готов съм — каза Пъг и пое дълбоко дъх.

Мартук кимна и магьосникът подкара финалния напев на започнатото преди час заклинание.

Внезапно помещението изчезна. Пъг опита да си поеме дъх, въпреки че нямаше въздух. Познаваше това място! Беше идвал и преди! Тук го бе довел Макрос след затварянето на цуранския разлом в края на войната. Сега разбираше предупреждението на Мартук. Посегна с мислите си и заслони останалите, така както бе направил Макрос преди години.

Веднага усети мислите на Магнус. „Татко, къде сме?“

„В пространството между моментите. В тъканта на вселената. В самата бездна.“

— Може да се говори — обади се Накор. — Но пък не виждам нищо.

Пъг и останалите внезапно се появиха.

— Как? — възкликна Мартук.

— Бил съм тук и преди — обясни Пъг и се обърна към Магнус. — Дядо ти ме доведе. Това е бездната, където са се били боговете през Войните на хаоса.

— Никога не е продължавало толкова — обади се Мартук.

— Може би защото сме петима — предположи Бек, който явно бе очарован от преживяването. В бездната нямаше нищо: нито светлина, нито звук, нито усещане.

— Благодаря за това, Пъг — каза Мартук. — Предишните прехвърляния бяха студени и болезнени.

— Като пристигнем, няма да ни е приятно — отвърна магьосникът. Прехвърлянето се задейства, сякаш за да потвърди думите му. Сякаш всяка частица на разума и тялото опитваше да се изтръгне. Пъг зърна за момент нещо, докато пропадаше към света на дасатите. Опита да проследи движението, но бездната го погълна физически. Внезапно се озова на пода в помещение от черен камък.

Бяха на Косриди.

Пъг дишаше като след тежък спринт. По всеки нерв от тялото му течеше болка. Всички се държаха за ръце като при тръгването от Делекордия.

Магьосникът залитна леко, щом се пусна от Накор и Магнус.

— Имаше нещо…

— Какво? — попита Накор необичайно тревожно.

— Нещо. Ще говорим после.

Пъг се огледа и примигна няколко пъти, сякаш имаше нещо нередно с очите му. Осъзна, че в още по-голяма степен, отколкото на Делекордия, вижда неща, които не са пригодени за човешки ум. Навсякъде имаше отсенки от цветове и пулсиращи енергии. Помещението беше като на Делекордия, но тук всяка промяна караше камъка да блести с различни цветове. Ефектът беше поразителен.

В този момент осъзна, че не са сами. В стаята ги очакваха мъж и жена. Жената имаше царствено излъчване. Високите вежди и правилният нос я правеха привлекателна въпреки неземните й черти. Имаше котешки очи и месести устни.

Мъжът беше с доспехи и изглеждаше съвсем млад. Жената огледа Магнус и леко повдигна вежди.

— Сине, този изглежда почти като дасат. Даже е красив. Жалко, че не е воин.

Пъг погледна сина си и заклинанието, което бе наложено върху него. Виждаше Магнус хем нормално, хем като дасат, сякаш двата образа бяха наложени един върху друг. Височината и чертите на лицето явно го правеха красив според представите на тази раса.