Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 109

Валко се изправи и тръгна към прозореца, клатеше глава.

— Имаш да учиш още много — каза майка му. — След една седмица трябва да поканиш всички садхарини на празненство по случай издигането ти като лорд на Камарийн. Дотогава трябва да разбереш напълно какво се очаква от теб през следващите години. Имаш възможност, която не се е откривала пред никого от падението на расата ни.

Валко погледна навън и се намръщи.

— Пророчеството, за което говореше?

— Да, сине. Ще ти го обясня подробно, наред с останалите неща. Защото според него скоро ще настъпи промяна и ние трябва да се подготвим. Знаем, че някой ще се изправи и ще предизвика Мрачния, и ще бъде наречен Богоубиеца.

Валко пребледня.

— Аз ли…

— Ти не си Богоубиеца, сине. Но ще трябва да проправиш пътя му.

— Как?

— Никой не знае — тя се изправи и застана до него. Слънцето се бе скрило зад облаците. — Днес е хубав ден, но мисля, че утре ще вали.

— И аз мисля така. Какво ще правя, докато науча задачата си?

— Ще играеш ролята, която ти е отредила съдбата — ще си владетел на Камарийн. Вече изпратих вест и скоро ще започнат да идват мои сестри. Някои млади и красиви, други с привлекателни дъщери. Всички ще са умни и ще знаят повече от останалите жени, които би срещнал. Ще направиш много синове, Валко. Освен това в момента много синове на Сестринството се издигат в бащините си имения. Когато дойде времето и се появи Богоубиеца, ние ще се надигнем и ще унищожим жреците, ТеКарана, дванадесетимата карани и ще освободим дасатите.

Валко беше поразен. Умът му едва побираше подобна концепция, камо ли начините за нейното постигане. Детето в него знаеше, че ТеКарана е най-върховен сред смъртните, благословен от Мрачния, и армиите му владееха Дванадесетте свята. Империята съществуваше от хиляда години…

Той подпря чело на стената.

— Идва ми в повече.

— Затова ще караме полека, сине. Ще вечеряме, а след това ще поговорим и ще се наспим добре.

Валко си пое дъх и я погледна.

— Има нещо, което искам да знам още сега.

— Какво?

— Разкажи ми за баща ми — каза Валко със странна влага в очите.

18

Пир

Гранди се смееше.

Принцът на Ролдем беше пиян. За пръв път му позволяваха да яде и пие като голям. Момчето беше на четиринадесет и не му трябваше много ейл.

Останалите бяха все по-големи, а момчетата от Острова на чародея си пиеха стабилно от две години. Петимата, заедно със Серван и Годфри, наблюдаваха младия принц с неприкрито задоволство. Гранди беше изкарал следобедната схватка в относителна безопасност, но заповедта да пази ранените му даваше чувството, че е участвал много по-сериозно, и той празнуваше отблъскването на врага с не по-малко плам от най-коравия ветеран.

Стояха около един огън до генералската шатра и слушаха разказите на бойците за сутрешния щурм на старото укрепление. Командирът на войниците от Бердак бе усетил безпомощното си положение още преди първият изстрел на требушетите да събори една от укрепените му позиции и се бе предал. Както се случваше при подобни лесни победи, историите ставаха все по-забавни с напредването на нощта и изпития алкохол. Накрая шестимата младежи останаха сами.