Читать «В царството на Мрачния» онлайн - страница 107

— Като гледам, не си ранен, така че явно си се справил добре.

Серван се засмя пак.

— Вярно. Винаги ли е така?

— Кое?

— Това чувство. Почти ми се вие свят.

Джоми кимна.

— Понякога. Радваш се, че още дишаш. Не като онези там — посочи труповете. — За момент сякаш оглупяваш съвсем.

— Аха — Серван се облегна на преобърнатата каруца.

— Друг път ти прилошава и имаш чувството, че ще умреш — Джоми си спомни измъчването на Нощния ястреб Йомо Кетлами и наведе глава. — Но най-често си уморен и просто не можеш да помръднеш.

Серван си пое дълбоко дъх.

— По-добре да организираме момчетата — изправи се и подаде ръка на Джоми.

Едрият младеж я пое и застана лице в лице с него.

— Още нещо.

— Какво?

— За онзи ден в Двора на майсторите. Значи все пак аз спечелих?

Серван се засмя и вдигна ръце.

— Не съм казал такова нещо.

— Но нали точно това каза… — започна Джоми, но Серван го загърби и почна да раздава заповеди.

Валко се приближи до широкия прозорец към вътрешния двор.

Майка му яздеше дребен варнин и беше облечена с дрехите, с които я помнеше от Криенето. Не беше сигурен какво бе очаквал, може би да носи царствена мантия или да пристига на носилка. Тя подаде юздите на един слуга и бързо влезе в крепостта.

Валко излезе от покоите, които използваше, докато слугите преустроят бащините му. Беше накарал да махнат всички лични предмети, защото все още имаше горчив привкус от убийството. Нямаше нищо общо с триумфа, който си бе представял като дете.

Майка му влезе в коридора, водещ към покоите на владетеля, и той я повика.

— Майко! Тук съм!

Изглеждаше точно както я помнеше. Висока, с горда осанка и красива. Тъмната й коса беше съвсем леко прошарена по слепоочията. Разбираше защо толкова много мъже я желаят и вече осъзнаваше защо е единствено дете. Всичко беше част от план.

Имаше необичайно остър поглед, от който Валко изпитваше ужас като малък. Връзката между майка и син беше уникална за дасатите. Тя нямаше да се поколебае да загине, за да го спаси.

Тя го прегърна нежно за секунда.

— Трябва да останем насаме.

Валко посочи към покоите до тези на баща му, които бе подготвил за нея.

— Утре ще се настаня в господарските покои.

Майка му го изгледа изпитателно, но не каза нищо, докато не останаха сами. Валко понечи да заговори, но тя вдигна ръка и годините на подчинение си казаха думата. Жестовата комуникация ги бе спасявала неведнъж по време на Криенето. Тя затвори очи и прошепна няколко думи, след което отново го погледна.

— Никой не ни наблюдава.

— Значи е вярно? Наистина си Кръвна вещица.

Тя кимна.

— Радвам се да те видя жив. Това доказва, че си се превърнал в мъжа, за който се молех.

— Молила си се? На кого? Доколкото разбирам, не е било на Мрачния.

Тя кимна и му махна да седне на един стол. След това огледа стаята и поклати глава одобрително. Стените бяха от черен камък, като останалите в замъка, но Валко бе накарал две жени да ги украсят. Бяха провесили най-добрите гоблени, на пода имаше дебел килим от вълна на ахасан, а леглото бе отрупано с кожи. Освен това имаше цветя и ароматни свещи.