Читать «Корабокрушенецът от „Цинтия“» онлайн - страница 128

Без да изчакат свалянето на багажа, двамата мъже влязоха в затворения файтон, с който бе пристигнал господин Дюриен.

В това време госпожа Дюриен, сама в салона на улица „Дьо Варен“, очакваше с нетърпение да се завърне баща й. Той много правилно беше предположил, че по време на вечерята тя ще му поиска обяснение. Вече от няколко дни тя наблюдаваше неспокойно държането му, пристигащите една след друга телеграми, странните намеци, които прозираха във всички думи на баща й. Навикнала да споделя с него и най-незначителните си мисли, и най-дребните си наблюдения, тя не можеше да си представи, че той би скрил нещо от нея. На няколко пъти вече се бе канила да го помоли да й каже какво се е случило. Но неговото явно нежелание да сподели с нея я възпираше.

„Той сигурно се готви да ми направи някаква изненада! — си бе казала тя. — Не бива да го лишавам от това удоволствие!“

И все пак през последните два-три дни и главно тази сутрин тя беше поразена от нетърпението, което проличаваше във всички движения на баща й, от щастливата светлина, която оживяваше погледа му, от упоритостта, с която той току намекваше за отдавна избягваните разговори за „Цинтия“. Неочаквано у нея лумна някаква тайна надежда. Тя бе доловила неясно, че у него ставаше нещо ново, че баща й се надява — основателно или не — на някаква нова благонадеждна следа, и че може би отново го е обладала отдавна лелеяната надежда да открие нейното дете, и без да предположи дори за миг, че събитията са се развили толкова бързо, тя беше решила на всяка цена да го помоли да й разкаже всичко.

Никога госпожа Дюриен не се беше отказала окончателно от мисълта, че синът й може да е още жив. Така е с всяка майка, която не е видяла със собствените си очи детето си мъртво — тя отказва да приеме за действителна вестта за подобна смърт. Сама се уверява, че свидетелите може да са се излъгали, че привидността може да ги е подвела. Продължава да вярва, че той неочаквано ще се завърне. Може да се каже дори, че тя беше сигурна в това. Хиляди майки на войници и на моряци хранят подобна трогателна илюзия. Госпожа Дюриен имаше много по-голямо основание за това. Всъщност след двайсет и две години трагичната сцена на корабокрушението беше непрекъснато пред очите й както в първия ден. Тя си представяше „Цинтия“ залята от водата, готова да потъне от удара на всяка нова вълна. Виждаше се как със собствените си ръце завързва своето малко дете върху един широк спасителен пояс, докато пасажерите и моряците се блъскаха един през друг, за да влязат в спасителните лодки, после, изостанала след тях, как се молеше, как ги заклеваше да вземат със себе си поне бебето. Един мъж грабна от ръцете й скъпия вързоп. После някой блъсна нея самата в една спасителна лодка. И в същия миг огромна маса вода връхлетя върху тях и тя с ужас видя как спасителния пояс се понесе на върха на една вълна надалеч от кораба; бурята изду муселинените пелени, в които беше загърнато детето, и отвлече своята жертва като перце над морската пяна. После тя си представяше отново събуждането, неописуемото си отчаяние, преживените в треска и бълнуване нощи! А след това незатйхващата болка, дългото безплодно търсене и постепенно нарастващото убеждение за безпомощността й, което потисна, погълна всичко останало!… О, да, нещастната жена непрекъснато си припомянше всичко това. А по-точно казано, преживяната драма така беше я сразила, че тя не можеше повече да се съвземе. Беше минал почти четвърт век оттогава, но госпожа Дюриен продължаваше да оплаква изгубеното си дете като първия ден! Майчиното й сърце беше смазано от безкрайната мъка и тя съществуваше, отдадена единствено на този мъчителен спомен!