Читать «Корабокрушенецът от „Цинтия“» онлайн - страница 129

В мислите си тя виждаше понякога като в далечен мираж как синът й преминава последователно през отделните фази на детството, на юношеството и на младостта. От година на година тя си го представяше какъв би бил, какъв ли е сега — защото през всичкото това време тя упорито продължаваше да вярва, че той ще се върне! Нищо не бе успяло да разколебае тази нейна тайна надежда — нито напразните опити, нито безуспешното търсене, нито изминалото време!

Затова именно тази вечер тя очакваше баща си твърдо решена да изясни съмненията си.

В стаята влезе Дюриен, последван от един млад човек, когото той представи със следните думи:

— Дъще, това е господин Ерик Херсебум, за когото така често съм ти говорил, и който тъкмо пристигна в Париж. Географското дружество ще му връчи своя голям почетен медал и той ми направи честта да приеме да бъде наш гост.

Двамата мъже се бяха уговорили във файтона, че ще уредят всичко така, и че по-късно Ерик ще спомене уж между другото, че е дете, открито в морето в околностите на Норое, и ще се постарае постепенно, за да не предизвика рязка уплаха, да разкрие самоличността си. Но когато се оказа застанал пред майка си, той не намери сили да изпълни тази роля.

Пребледня като мъртвец и се поклони дълбоко, без да може да каже нито дума.

В това време тя беше станала от фотьойла си и го гледаше доброжелателно. Изведнъж очите й се разшириха, устната й потрепера и ръката й се протегна към него.

— Сине мой!… Вие сте моят син! — извика тя. И като пристъпи една крачка към Ерик, добави:

— Да! Ти си моето дете! Във всяка твоя черта оживява ликът на баща ти!

И докато потъналият в сълзи Ерик падна на колене пред майка си, горката жена хвана главата му с две ръце, заслепена от радост и от щастие, и го целуна по челото.

22. ВАЛ ФЕРЕ. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Месец по-късно в предградието на Брест Вал Фере едно скромно домашно тържество бе събрало цялото семейство на осиновителите на Ерик във вилата на майка му и дядо му. Деликатната госпожа Дюриен бе пожелала да сподели своята дълбока, неизразима радост със скромните и добри хора, които бяха спасили сина й. Тя беше,настояла госпожа Катрина и Ванда заедно с мастер Херсебум, Ото, д-р Швериенбруна и Кайса, господин Бредейорд и господин Малариус да пристигнат на гости.

Сред суровата природа на Бретан, край мрачното Американско море, норвежките гости не се чувстваха така отдалечени от родината си, както ако ги бяха поканили в парижкото жилище на улица „Дьо Варен“. Правеха дълги разходки из горите, разказваха си всичко, което не знаеха едни за други, съпоставяха фактите, които им бяха известни за цялата тази все още неизяснена история. Така малко по малко започнаха да се свързват много неща. По време на техните дълги разговори и спорове истината постепенно изплува.