Читать «Корабокрушенецът от „Цинтия“» онлайн - страница 127

Той се страхуваше да не би всичко това да се окаже само сън. Толкова често надеждите му вече бяха рухвали!… Може би докторът ще срине само с една дума тази прекрасна химера. Трябва незабавно да се посъветва с него.

Докторът прочете внимателно документите, които Ерик му подаде, и често сам се прекъсваше, като надаваше възгласи на радост и на изненада.

— Няма и сянка на съмнение! — каза най-после той. — Всички подробности съвпадат напълно, дори и тези, които твоят кореспондент е пропуснал да спомене — инициалите, избродирани върху бельото на детето, девизът, гравиран върху дрънкалката, които са същите като на писмото!… Скъпо мое дете, този път семейството ти е намерено! Трябва веднага да изпратиш телеграма на дядо си!…

— Но какво да му пиша? — попита Ерик, пребледнял от радост.

— Пиши му, че още утре тръгваш на път, за да се хвърлиш в обятията на майка си и в неговите!

Младият капитан има време само да притисне върху сърцето си ръката на този прекрасен човек и изтича към кабриолета, за да отиде до пощата.

Още същия ден той напусна Стокхолм и замина с влака, който го откара до Малмьо, на северозападния бряг на Швеция, прекоси протока за двайсет минути и скочи в Копенхаген в експреса за Холандия и Белгия, а в Брюксел се прехвърли във влака за Париж.

В събота, в седем часа вечерта, точно шест дни, след като беше пуснал писмото си в пощата, Дюриен очакваше щастлив внука си на Северната гара в Париж. Телеграмите, които Ерик му бе изпращал една подир друга по време на пътуването си, му бяха помогнали да не изгуби търпение.

Най-сетне влакът навлезе шумно под високия стъклен купол. Старият Дюриен и внук му се хвърлиха взаимно в обятията си! Те толкова дълго бяха живели мислено заедно през тези последни дни на очакване, така се бяха сближили, та им се струваше, че винаги са се познавали.

— Ами майка ми? — попита Ерик.

— Не посмях да й кажа всичко, докато не те видя до себе си! — отвърна Дюриен, като веднага премина към нежното като майчина ласка „ти“.

— Нима тя още нищо не знае?

— Предполага, страхува се, надява се! Откакто получих телеграмата ти, аз я подготвях най-внимателно за нечуваната радост, която я очаква. Говорих й, че някакъв шведски офицер ме е навел на следа, същият този млад моряк, с когото се бях видял в Брест, и за когото често й бях говорил!… Тя не знае още нищо, колебае се, но смятам, че е започнала да се досеща за приближаването на нещо ново! Тази сутрин по време на закуска едва успях да прикрия нетърпението си! Много добре видях, че тя ме наблюдава напрегнато! На два или три пъти дори си помислих, че ще ми поиска откровено обяснение!… Много се страхувах от това, признавам! Ами ако неочаквано някакво недоразумение или пречка, или по-страшно — някакво ново нещастие — се стовареше върху нас!… В нашето положение човек се страхува от всичко!… Дори не вечерях заедно с нея тази вечер. Казах й, че имам някаква работа, и избягах от страх да не се окажа в нетърпимо положение!