Читать «В опасност» онлайн - страница 16

— Мой ред е да разбивам — строшава щеката на две в коляното си. — Ето. Какво ми каза?

— Нищо не съм казал! — възкликва пънкарят, а стъклените му очи са огромни.

Уин захвърля счупената щека на билярдната маса, тръгва, без да обръща внимание на момичето зад бар плота, което го зяпа, откакто е влязъл. Тя вкарва пара в голяма чаша кафе и когато той посяга към вратата, се обажда:

— Извинете. Сър? — надвиква шума на машината за еспресо.

Той отива до щанда и я успокоява:

— Не се тревожи. Ще платя за щеката — изважда няколко банкноти от портфейла си.

Тя не изглежда заинтересувана от вандализма в залата за билярд и пита:

— Вие ли сте детектив Джеронимо?

— Откъде научихте това име?

— Приемам това за „да“ — отговаря тя, бъркайки под тезгяха, намира един плик и му го подава. — Един тип дойде по-рано и ме помоли да ви го дам, когато си тръгвате.

— Колко по-рано? — пъха плика в един джоб, загрижен кой може да го наблюдава.

— Преди няколко часа може би.

Значи мъжът с фалшивия акцент се е обадил на Уин, след като писмото е било оставено тук, и въобще не е имал намерение да се срещат.

— Как изглеждаше? — пита Уин.

— Нищо особено, май малко стар. Носеше тъмни очила и голям шлифер. И шал.

— Шал през това време на годината?

— Бляскав, като копринен. Един вид тъмночервено.

Разбира се — мъж в червено, точно както каза Нана. Уин излиза навън в дъжда, от нощната влага се чувства лепкав и клюмнал. Колата на баба му на Съмър Стрийт, точно пред ресторант „Роузбъд“, е като купчина с черни перки. Той крачи по мокрия паваж, оглежда се и се чуди дали мъжът в червено е наблизо и наблюдава. Отключва колата, отваря жабката, намира фенерче и купчина салфетки от „Дънкън Донътс“, увива няколко около ръцете си и срязва плика с един от ключовете, които висят на стартера. Измъква сгънат лист с редове и прочита чисто написаното с черно мастило: „Ти си този, който е В ОПАСНОСТ, мелез“.

Набира домашния номер на Ламонт, но тя не вдига. Опитва на мобилния. Не отговаря. Не оставя съобщение, променя намерението си, звъни наново и този път тя се обажда.

— Ало? — в гласа й не блика обичайната енергия.

— Искаш ли да ми кажеш какво става, по дяволите! — запалва мотора.

— Няма защо да се безпокоиш за мен — странно отговаря тя, звучи чудато, някак не на себе си.

— Някакъв откачалник с шантав фалшив акцент току-що ми се обади за случая „Финли“. Какво съвпадение! Този тип има отнякъде номера на мобилния ми телефон — още едно удивително съвпадение, каза, че ще се срещнем, но не се появи. Обаче случайно ми остави заплашителна бележка. С кого, по дяволите, си говорила? Да не си изпратила съобщение за пресата или нещо подобно…

— Тази сутрин — отговаря тя и един приглушен мъжки глас казва нещо на заден план, което не може да различи.

— Тази сутрин? Преди дори да съм пристигнал в града! И не можа да си направиш труда да ми кажеш? — възкликва Уин.

— Това е добре — нелогичността й продължава.

— Не е добре!

Човекът, който е при Ламонт, някакъв мъж, почти в един сутринта, казва нещо и тя рязко прекъсва връзката. Уин седи в тъмната вътрешност на буика на баба си, втренчен в листа и омотаните си ръце. Сърцето му блъска толкова силно, че може да го усети в гърлото си. Ламонт е вдигнала по тревога медиите за случай, който сега се предполага, че е негов, без да поиска позволението му и дори да си направи труда да му каже. Може да си вземе лайняното „В опасност“ и да си го носи на рамо.