Читать «В опасност» онлайн - страница 14

— Не се срещам с непознати за кафе, когато не ми казват кои са и какво искат — заявява по телефона.

— Вивиан Финли говори ли ти нещо? Съвсем сигурен съм, че ще искаш да говориш с мен.

— Изобщо не виждам причина да говоря с теб — казва Уин, докато баба му седи спокойно на дивана, разглежда картите, слага още една с лицето нагоре. Тази е червена и бяла с петолъчна звезда и меч.

— Полунощ. Бъди там — мъжът прекъсва връзката.

— Нана, налага се да изляза за малко — обяснява Уин, докато прибира телефона в джоба си, усетил едно от своите предчувствия. Вятърните камбанки звънят в дисонанс.

— Внимавай с този — казва тя, докато избира друга карта.

— Колата ти в движение ли е?

Понякога тя забравя да сипе бензин и дори божествената намеса не може да попречи на двигателя да спре.

— Когато за последно я карах. Кой е мъжът в червено? Кажи ми, когато разбереш. Внимавай за числата.

— Какви числа?

— Които ще се появят. Обърни им внимание.

— Нана, дръж вратата заключена — казва той. — Аз ще се погрижа за алармата.

Нейният „Буик“, модел 1989, с олющен покрив от винил, шарени лепенки по броните и украсен с мъниста ловец на сънища9, който виси на задния прозорец, е паркиран под баскетболния кош зад къщата. Кошът ръждясва на стълба си, откакто Уин беше момче. Двигателят се съпротивлява, накрая се предава и той минава на заден ход цялото разстояние до улицата, защото няма място да обърне. Фаровете му проблясват в очите на куче, което блуждае покрай пътя.

— О, за Бога! — високо казва Уин, докато спира колата и излиза. — Мис Дог, какво правиш навън, момиче? — говори на горкото мокро куче. — Ела тук. Аз съм, хайде, хайде, ела. Добро момиче.

Мис Дог — отчасти бигъл, отчасти овчарка, отчасти глуха, отчасти сляпа, името й глупаво като нейния собственик — пропълзява напред, подушва ръката на Уин, спомня си го, размахва опашка. Той гали мократа й мръсна козина, вдига я и я слага на предната седалка, масажира врата й, докато я докарва до занемарена къща на две преки по-надолу. Отнася я до предната врата, чука по нея дълго време.

Най-накрая една жена отвътре се провиква:

— Кой е?

— Отново намерих Мис Дог! — изкрещява Уин в отговор.

Вратата се отваря, грозната тлъста жена от другата страна носи безформен розов пеньоар, няма долни зъби, смърди на цигари. Тя светва лампата на верандата, примигва от ярката светлина, поглежда покрай него към буика на Нана, паркиран на улицата. Сякаш никога не си спомня колата или него. Уин внимателно пуска Мис Дог на земята и тя драсва вътре в къщата, отдалечава се колкото може по-бързо от неблагодарното мързеливо женище.

— Казах ти, че ще я блъсне кола — предупреждава я Уин. — Какво ти става? За кой път ти я водя вкъщи, защото се мотае по проклетата улица?

— Какво да направя? Пускам я да излезе по нужда, а тя не се връща. После той намина тази вечер, остави вратата отворена. Не че мястото му е тук. Можеш него да обвиниш. Рита я, зъл като змия, оставя нарочно вратата отворена, за да излезе. Защото ако глупавото куче бъде убито, това ще разбие сърцето на Сузи.