Читать «Фантома на Лондон» онлайн - страница 10

Детективът я взе и прочете:

„Главен инспектор Блис от криминалния отдел на Скотланд ярд, командирован в посолството във Вашингтон.“

— Моля да ни извините.

Полицаят върна картичката.

— Не ви познах, господин Блис — каза той. — Вие бяхте без брада, когато напуснахте Скотланд ярд.

Блис взе обратно картичката и пак я сложи в джоба си.

— Кого търсите? — попита той.

Детективът накратко му обясни каква е работата.

— Мога да ви кажа, че го няма на парахода — отвърна Блис и с леко кимване си тръгна.

Той обаче не влезе в митницата, а се обърна с гръб към зданието и започна да наблюдава на свой ред слизането на пътниците. Най-напред забеляза жената, която търсеше.

Стройна, жизнерадостна, интелигентна — такова беше първото му впечатление от нея и досега не беше имал основание да го променя. По мургавата й кожа нямаше нито едно петънце. Тъмните й очи, в съчетание с рязко очертаните вежди, й създаваха вид на човек, преживял много. Тя беше изумителен продукт на новото време. Беше облечена чудесно. Ръката й беше украсена с брилянти и два големи камъка блестяха в обеците й. Когато се изравни с Блис, той усети нежен аромат от непознат парфюм.

Блис я последва в митницата и наблюдаваше как тя си пробива път, минавайки през купища багаж, докато стигна до буквата „М“. Самият той приключи много бързо с митническата процедура и предаде чантата си на носач, като му поръча да му запази място в заминаващия влак. После се приближи към жената, която следеше сред тълпа пътници, които отваряха и показваха багажа си на митничаря.

Тя два пъти погледна през рамо, като че чувстваше, че някой я наблюдава. Втория път погледите им се срещнаха и на него му се стори, че тя го позна.

— Ако не се лъжа, госпожа Милтън? — произнесе Блис. Тя беше много уплашена, но старателно прикриваше този факт.

— Да, господине — каза тя, провлачвайки всяка дума. Говореше с мек акцент, като че идваше от южните американски щати. — С кого имам честта да говоря?

— Казвам се Блис. Инспектор Блис от Скотланд ярд.

Лицето й пребледня. Тя бързо се овладя.

— И с какво мога да ви бъда полезна, инспекторе?

— Искам да видя паспорта ви.

Без да каже нито дума, тя извади от малката си чантичка документа и му го подаде. Той мълчаливо прелистваше страниците и разглеждаше внимателно печатите от пристанищните градове.

— Били сте скоро в Англия?

— Да — отговори тя усмихнато. — Бях тук миналата седмица. Но трябваше да отида по работа в Париж, а по пътя обратно минах през Шербург, за да се видя с мои близки.

Тя настойчиво го погледна, но този път в погледа й се четеше по-скоро учудване, отколкото страх.

— Блис? — попита тя. — Не зная за какво е всичко това, но ми се струва, че някъде вече сме се срещали.

Той продължаваше да разглежда печатите.

— Сидни, Генуа, Домодосола — вие много пътувате, госпожо Милтън. Но далеч не толкова бързо като съпруга си.

На лицето й се появи лека усмивка.

— Може би се каните да ми зададете по-важен въпрос?

— Не — отговори той. — От вас не искам нищо повече, но се надявам тези дни да се срещна с мъжа ви.