Читать «Достатъчно основание» онлайн - страница 177

Дюит погледна със святкащ поглед Сафелети. Никой не му беше казал, че е имало предложение да се изоставя преследването на смъртно наказание. Адвокатите си играеха игри, които Дюит никога нямаше да прости. Но в този особен момент нямаше никакво време да спори със Сафелети.

— Убиецът ли? — попита той Куин.

— Ти уби момчето.

— Да — отвърна Дюит с категоричен, тежък глас. — „Момчето“, което уби моята жена. Точно пред очите ми. И пред очите на моите дъщери.

— Точно пред моите очи, искаш да кажеш. По това време бях под ключ, Дюит — друга грешка — и го видях по телевизора. Цветно. Показаха го забавено. Показваха го няколко дни. Знаеш ли на какво приличаше? Притисна го в ъгъла. Какво очакваше от него да направи?

Дюит избухна в гръмогласен смях, но след малко спря. Беше лудост да спориш с луд човек. И то с двама такива до теб.

— А какво ще кажеш за самоубийствения убиец? — попита все пак той. — А?

— Казах ти: нямам какво да казвам.

— Защо този човек ще убива двама души, преди да убие Лъмбровски? Защо просто не убие Лъмбровски? Не е глупав този убиец, нали?

Куин продължи да мълчи. Беше забил поглед в Дюит. После каза:

— Ще си платиш, Дюит. Рано или късно ще си платиш. Знаеш ли защо поисках тази среща?

— Не. Защо? Просто разговаряхме затова.

— Защото исках да те видя. Просто, нали?

— Първите двама, за да провериш капана ли бяха? — попита детективът. Крисчънсън беше информирал Дюит по телефона, че по миналото на Куин може да се съди, че винаги е проверявал внимателно своите капани, преди да тръгне подир плячката си. Беше достигнал до заключението, че както Осбърн, така и Макдъф може да са били не нещо друго, а сухи тренировки преди опита да се улови в капана Лъмбровски. Начин да се провери ефективността на мотелската стая срещу бягство. — Или просто защото той се нуждаеше от стръв?

— Ти не слушаш. Твоя тип никога не слушат.

— Какъв е моя тип?

— Невежа. Обслужващи себе си в името на обществената служба. Иронично, нали? Казваш, че аз съм убиеца. Без никакво доказателство. Ти си признат убиец, а продължаваш да се движиш свободен. Аз съм невинният, а съм в белезници. Къде е справедливостта, Дюит? Как може да бъде така? Ти уби моето момче и току-що го призна.

Мейхъни се намеси:

— Мистър Куин! Моля ви да…

— Тихо! — изстреля Куин. — Знам какво правя.

— Не мисля така — протестира тя.

Куин я изгледа отвисоко с втренчения си поглед. Мейхъни се облегна в стола си и погледна Дюит уплашена и изпълнена с неверие.

— Много добре — каза тя.

— Защо някой като този ще се притеснява с Осбърн и Макдъф? — попита Дюит.

— Притеснява? Това не е притеснение — каза Куин с лека усмивка. — Ти не оценяваш някои неща, които аз и Ястребово око можем да оценим. Това е всичко. Повярвай ми, това не е притеснение. Това е голямо удоволствие за някои хора.

— Значи хора като Ястребово око биха се наслаждавали на такова нещо. Това ли искаш да кажеш?

— Биха се наслаждавали много. Да. Това не е притеснение.

— И биха ли били Осбърн и Макдъф полезни за него?

— Да кажем например, че Ястребово око възнамеряваше за първия да изглежда като самоубийство. Да кажем също, че възнамеряваше първия да е от полза по-късно като средство да примами Лъмбровски на среща. Би ли счел това за полезно?