Читать «Достатъчно основание» онлайн - страница 179

След това Куин замлъкна и въпреки че още десетина минути Дюит и Сафелети се опитваха да го накарат да продължи, двамата накрая се отказаха и излязоха от стаята. Дюит извади от вътрешния си джоб миниатюрния касетофон, с който беше направен запис на разговора, погледна го и пак го прибра.

— Той си мисли, че Мейхъни ще го измъкне — каза Джеймс. — Мисли си, че още има шанс да ме спипа. Май греши, доколкото разбирам?

— Палежът струва най-малко две години, Файър Маршал казва, че случаят е добър. Останалото зависи от това, какви материали ще съберем в досието. Чувствам се оптимист за това. Що се отнася до твоето замесване… може би е по-добре предварителното дело с теб да мине първо, за да се изчисти атмосферата. Ще чакаме и ще видим.

— Той никак няма да помогне на моя случай, това е повече от сигурно. Той си има план. Иска да ме спипа в капана си.

— Няма, но и ние знаем какво да направим — Сафелети протегна ръка за довиждане. — Ще съберем нашите пословични усилия, ще съберем материали каквито трябва и ще подготвим финалната смъртна атака. Майкъл Куин си мисли, че знае много неща за тъмнината, но май има още много да научи.

— Може би — каза Джеймс Дюит. Пусна ръката му и се отдалечи със съвсем различно от неговото чувство, което просто обръщаше вътрешностите му. Имаше някакъв отблясък в погледа на Майкъл Куин. Обезпокоителен отблясък. Такъв, който плашеше Джеймс Дюит.

Тази нощ беше буден сред тъмнината наоколо.

2.

Куин се питаше дали Дюит е разбрал неговото послание. Мислеше се за толкова брилянтен. Да, брилянтен удар беше това признание, тази „изповед“. Глазурата на тортата. Истинско предвещание. Беше взел своето решение веднага, след като видя вътрешностите на областния затвор и разбра, че нощем на пост са само двама от охраната. Човек трябваше да благодари на своите щастливи звезди, че хората си стискаха толкова много парите — хората предпочитаха да си направят някой тъп кеф, отколкото да знаят, че има трима стражи, които не вършат нищо нощем в техния областен затвор.

Той вече не беше Майкъл Куин; виждаше себе си като Трапера Джон.

Трапера Джон свали единствения чаршаф от твърдия дюшек и захапа края на плата. Закъса го и след това продължи с ръце докато откъсна тънка дълга ивица. При четвъртото си захапване предният му зъб се пукна и той почти извика от болка, но в последния миг се сдържа. Стисна зъби, дишайки задъхано, и започна да си свири. „Свири си докато работиш.“ Помнеше филмите на Дисни от времето, когато Стивън беше малък.