Читать «Достатъчно основание» онлайн - страница 178

— Така ли е щяло да стане с него?

— Пропускаш по-голямата картина, Дюит.

— Мотивацията — каза Сафелети.

Куин се опита да подчертае думите си като вдигне пръст, но белезниците му попречиха и след като завързаните му ръце спряха рязко след неуспешния опит, лицето му се изчерви и по него се изписа силен разстройващ гняв.

— Точно така — каза той. — Тъй като смисълът е, че само един от вас е бил за убиване, а другия да бъде оставен жив. Всеки план е управляван от ограничаващите го фактори. И този не беше по-различен.

— Смъртта е най-лесният изход — продължи той, сега обърнал лице към Сафелети. — Познавам страданието.

Страданието е далеч по-силно наказание от смъртта. Смъртта е мир и спокойствие. Този човек няма намерение да даде спокойствие на Дюит, нито намерение да продължи по-нататък, след като веднъж работата е свършена. Този човек също познава тъмата на пустотата, необятната пропаст на самотата, която се нарича баща без неговото дете. Това е един безкраен, безмилостен студ, потискащ, хапещ студ. Той трябва да бъде преживян, за да бъде разбран. Този човек намери топлота в идеята за раздаване на правосъдие, но щом делото бъде завършено, няма вече да има никаква причина за него да живее. И той ще потърси утехата на вечния мир.

— Правосъдието не е нещо, което да бъде раздавано — направи забележка Сяфалети със саркастичен тон. — Тази представа е абсурдна.

Дюит се намръщи на прокурора. Тъкмо Куин се беше отпуснал и започнал да се разкрива, а забележката на Сафелети видимо смути човека.

— Значи Осбърн — каза Дюит, — е трябвало да изглежда като самоубийство.

— Проблемът при теб, Дюит, е че си пъхаш носа там, където не му е мястото. Имаше ли някакви доказателства срещу Стивън? Абсурд! Стивън беше невинен, но въпреки това ти и Лъмбровски имахте някакви доказателства. Абсурд, нали? После казваш за първия… че било убийство. Този човек, който обсъждаме, те е чул да те цитират по телевизията. Не че не е предвиждал каквито и да е изненади пред себе си, напротив, определено е предвиждал; но щеше да е много по-лесно… Много по-просто…

— Мисля, че това е достатъчно, Майкъл — прекъсна го Мейхъни.

— Прекъсвате ни — каза сърдито Дюит.

— Казах достатъчно — отговори Куин, получавайки подкрепа от изражението на Мейхъни.

— Съвсем достатъчно — каза Мейхъни.

— Просто се надявам да разбереш, Дюит, че не е свършило докато наистина свърши. Има различни действащи сили, които още дори не си започнал да усещаш. — Погледът му премина през детектива, като че ли Дюит го нямаше тук. — Запознат ли си с работата на Джон Драйдън? С „Абсалом и Ахитофел“? — И цитира от нея:

Колко мъчително те моя страх със жалост пипат!

Пази се от яростта на търпеливия човек.

Закон за него трябва; законът нека неговия лик разкрие.

— Ти искаш закон? — продължи той. Аз ще ти дам закон. Не от книгите. Не от съдебната зала. Говоря за законите на природата. Това са неща по-големи от всички нас. Този човек, за когото говорим… той е търпелив човек, Дюит. Много търпелив. Пази се от яростта. Удивително търпелив. И може да се приспособява. Много бързо. Добрият план е този, който върши работа. Той е единственият закон, на който той се подчинява. Пази се от яростта, Дюит. Никога не си познавал такава ярост, такава решимост. Тъмнината ще те намери, Дюит. Тъмнината ще отнесе всичко със себе си. Тъмнината е непоносима. За теб тя е неизбежна. Няма да можеш да спиш, няма да ядеш. Тя открадва незабелязано всичко. Изсушава твоята душа от всичко смислено. Открадва абсолютно всичко.