Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 16

Следващата по старшинство, лейтенанта Екалу, беше на вахта в командната зала заедно с две от своите Етрепи. На теория нямаше необходимост хора от екипажа да стоят на вахта където и да било, защото „Милостта на Калр“ бе винаги буден, винаги нащрек, постоянно в интимна връзка с кораба, който представляваше неговото тяло, и с пространството наоколо. Особено в порталното пространство, където не може да се случи нищо неочаквано — и нищо интересно, ако трябва да сме откровени. Но макар и рядко, случва се корабните системи да дадат дефект, а е много по-бързо и лесно да реагираш на криза, ако екипажът е бил нащрек, преди тя да възникне. А и когато десетки са натъпкани в малък кораб, трябва да им се създава работа, която да им запълва времето и да поддържа дисциплината им. Корабът засипваше лейтенанта Екалу с числа, карти и графики, шепнеше в ухото ѝ, добавяше и по някой окуражителен коментар към тоновете информация. „Милостта на Калр“ харесваше лейтенанта Екалу, имаше доверие в нейната интелигентност и способности.

Калр беше капитанската декада, моята. В останалите декади имаше по десет воини, но в Калр бяха двайсет. Спяха на смени, защото — още една разлика с воините от останалите декади — декада Калр винаги беше дежурна, последна останка от времето, когато корабите са имали екипажи от второстепенни, когато войниците им са били фрагменти от самия кораб, а не десетки самостоятелни човешки същества. Воините Калр, които, като мен, се бяха събудили преди малко, чакаха във войнишката столова, семпло помещение с бели стени и голямо колкото да се нахранят десетина души. Стояха прави, всяка до своята паница със скел — бързорастящо лигаво тъмнозелено растение, което съдържа всички хранителни вещества, от които се нуждае човешкото тяло. Ако не си израснал с тази храна, минава известно време, докато свикнеш с вкуса ѝ, Но пък голяма част от радчаите я познават от най-ранно детство.

Калр във войнишката столова подхванаха нестройно сутрешната молитва. „Цветето на правдата е мир“. След първите няколко думи влязоха в общия познат ритъм. „Цветето на приличието е красота във всяка мисъл и действие“.

Медиката — имаше си име и лейтенантски чин, но никоя никога не се обръщаше към нея по този начин — беше зачислена към декада Калр, но не беше лейтенанта към декадата. Беше си просто медиката. И тя като другите членове на екипажа получаваше заповеди да застъпи на вахта, в компанията на още две воини от декадата. Беше единствената офицера от екипажа на Вел, която бе останала на кораба. От една страна, замяната ѝ би била трудно осъществима, от друга — медиката не бе взела почти никакво участие в събитията от предната седмица. Беше висока и слаба, светлокожа според радчайските стандарти, косата ѝ беше толкова светлокафява, че изглеждаше странно, но без ексцентричните нюанси, които говорят за изкуствено оцветяване. Вечно беше намръщена, макар да не бе зла по природа. Беше на седемдесет и шест, но изглеждаше на трийсет и щеше да изглежда така, докато не надхвърли сто и петдесет. Майка ѝ била лекара, както и нейната майка преди това и така нататък. В момента медиката ми беше страшно ядосана.