Читать «Милостта на Калр» онлайн - страница 14

Като капитана на „Милостта на Калр“ имах собствени покои — каюта три на четири метра, цялата обточена с пейки, които изпълняваха допълнителната функция на ракли. Една от пейките служеше и за легло, а вътре в раклата ѝ, под кутиите и куфарите с личните ми вещи, имаше една кутия, която корабът не можеше нито да види, нито да усети. Човешките очи можеха да я видят, та дори да са очи на второстепенен сегмент. Но никой скенер и механичен сензор не можеше да улови кутията, нито нея, нито пистолета вътре, нито мунициите за пистолета — куршуми, които пробиваха всичко познато във вселената. Как е постигнато това оставаше мистерия — не само необяснимите куршуми, но и защо светлината, която се отразяваше от кутията и пистолета, е видима за човешките очи, но не и за камерите, да речем, които в крайна сметка работят на същия принцип. Нещо повече, корабът не виждаше празнина на мястото на кутията — празно място, което да събуди подозрение,-а просто виждаше нещо, което от негова гледна точка логично би трябвало да се намира там. Във всичко това нямаше смисъл. Ала точно така стояха нещата. Кутията, пистолетът и мунициите бяха произведени от чуждата раса пресгер, раса с неясни цели. От тях се боеше дори Анаандер Мианаай, нищо че контролираше гигантските пространства на радчайския космос и командваше безчетни армии.

„Милостта на Калр“ знаеше за кутията и за пистолета, защото аз му бях казала за тях. За воините, които ме обслужваха, тя беше просто поредната кутия от багажа ми, който те не отваряха. Ако наистина бяха второстепенните, на каквито се преструваха понякога, това би бил краят на историята. Но те не бяха второстепенни. Бяха хора, следователно ги гризеше любопитство. Гадаеха, хвърляха погледи изпод мигли, докато прибираха дюшека и чаршафите ми в раклата. Ако не бях тяхна капитана, нещо повече — флотска капитана, отдавна щяха да са преровили багажа ми от първия до последния куфар и да са го обсъдили надълго и нашироко помежду си. Но аз бях тяхна капитана, животът и смъртта на целия екипаж беше в ръцете ми, следователно имах право на тази малка тайна.

Тази каюта бе принадлежала на капитана Вел, преди тя да избере губещата страна в битката на радчайската лорда със самата себе си. Килимите, кувертюрите и възглавничките ги нямаше, останали бяха на Палата Омоу. По нейна заповед стените бяха боядисани в оттенъци на лилаво и зелено, със сложен рисунък, стил и палитра, които Вел беше изкопирала от друга епоха, уж по-благородна и цивилизована от сегашната. За разлика от капитана Вел, аз бях живяла в онази епоха и не съжалявах особено, че е останала в миналото. Бих наредила да пребоядисат стените, но екипажът имаше по-спешни задачи, а и лилаво-зеленият буламач се ограничаваше само до капитанската каюта.

Боговете на Вел, които бяха седели в ниша под боговете на кораба — Амаат, разбира се, главната сред радчайските богове, и Калр, част от името му, — бях заменила с Онази, която се роди от лилията, с една ЕскВар (Еманацията на началото и края) и малка евтина иконка на Торен. Трудно' намерих иконката. Торен е стар бог и не особено популярен, почти напълно забравен освен от екипажите на корабите с неговото име, нито един от които не се намираше в близост до Палата Омоу, а един от тях — аз — бе унищожен преди двайсетина години.