Читать «Партньори» онлайн - страница 52

Тя не бе оспорила решението му. Предпочиташе той да остане в Рио, близо до нея, но се бе примирила с преценката му, защото не знаеше нищо за живота на беглеца. Беше й обещавал многократно един ден да бъдат заедно. Понякога се срещаха в апартамента в Куритиба — кратки отрязъци от меден месец. Траещи най-много по няколко дни. Тя копнееше за нещо повече, но той не желаеше да прави планове.

Месеците минаваха и Данило — тя никога не го наричаше Патрик — се убеждаваше все повече и повече, че ще го открият. На нея не й се вярваше, особено предвид на педантичните усилия, които той полагаше да избяга от миналото си. Безпокоеше се повече, спеше по-малко, обясняваше й какво трябва да направи, ако се случи едно или друго. Престана да говори за парите. Предчувствията не му даваха нито миг покой.

Щеше да остане в Екс още няколко дни, да гледа Си Ен Ен и да чете американските вестници, които успееше да намери. Съвсем скоро щяха да прехвърлят Патрик в Щатите, да го тикнат в затвора и да го обвинят във всевъзможни ужасни престъпления. Той знаеше, че ще лежи зад решетки, но я бе уверил, че всичко ще мине добре, че ще се справи. Би могъл да изтърпи всичко, стига да знае, че тя ще го чака.

Вероятно щеше да се върне в Цюрих, за да уреди нещата си. Не бе сигурна какво ще прави след това. Беше изключено да се прибере у дома и това й се струваше особено тежко. Беше говорила с баща си три пъти, винаги от автомати по летищата, и го бе уверявала, че всичко е наред. Бе му обяснила, че в момента просто няма как да се прибере. С Патрик щеше да контактува чрез Санди, но преди да го види, щяха да минат седмици.

Поиска първото хапче малко преди два сутринта, след като се събуди от остра болка. Сякаш отново пускаха ток през крака му. Жестоките гласове на палачите не му даваха покой. Къде са парите, Патрик? — скандираха като някакъв демоничен хор. — „Къде са парите?“ Дремещият нощен санитар му донесе хапчето на поднос, но забрави водата. Патрик поиска чаша, после сложи хапчето в устата си и го преглътна с малко топла сода, останала от по-рано.

Минаха десет минути, но нищо не се случи. Беше плувнал в пот. Чаршафите бяха подгизнали. Раните горяха още повече от солта. Други десет минути. Включи телевизора. Онези, които го бяха отвлекли и изтезавали, все още бяха някъде навън, все още търсеха парите и несъмнено много добре знаеха къде е той. Денем се чувстваше по-спокоен. Тъмнината и сънищата връщаха онзи кошмар. Трийсет минути. Позвъни на сестрата, но не се появи никой.

Унесе се. Събуди се в шест, когато дойде лекарят — днес нямаше усмивки, беше самата деловитост. Огледа раните набързо и заяви: