Читать «Далеч на север» онлайн - страница 234

— Здрасти, Мег. — Младежът се наведе да погали кучетата. — Здравейте, момчета. Как е? Видях Питър и той ми каза, че шериф Бърк е тук. Може ли да поговоря с него?

— Разбира се. Влизай. Хайде, момчета, бягайте на разходка.

— Здравей, Стивън, как си?

— Шерифе. — С Нейт си стиснаха ръце. — Много по-добре от последния път, когато ме видяхте. Исках още веднъж да ви благодаря лично за онова, което направихте за мен. За нас. На теб също, Мег.

— Чух, че си успял да запазиш всичките ти пръсти.

— Да, десет на ръцете и десет на краката. Всъщност — на краката са девет и половина. Голям късмет извадих. Другите също. Съжалявам, че ви безпокоя… знам, че не сте на работа.

— Няма нищо.

— Хайде, седни — покани го Мег. — Искаш ли вино? Бира?

— Той е непълнолетен — каза Нейт, точно когато Стивън се канеше да приеме. — И шофира.

— Полицаи — изсумтя Мег. — Вечно ти развалят купона.

— Може би кока-кола, ако имаш.

— Разбира се.

Стивън седеше и барабанеше с пръсти по коленете си.

— Дойдох си за няколко дни. В пролетна ваканция съм. Исках да се обадя по-рано, но имах много да наваксвам. Бях изпуснал доста от материала.

— Успя ли?

— Да, след много безсънни нощи успях. Исках да поговорим, когато разбрах за Юкон. — Гласът му трепна и пръстите се вкопчиха в коленете му.

— Съжалявам.

— Помня, когато го взехме. Бях още хлапе, а той беше пухкава топчица. Трудно е. На мама й е най-тежко. Обичаше го като свое дете.

— Не знам какво бих направила, ако някой нарани моите кучета — каза Мег, която влезе в стаята.

Подаде на Нейт една от чашите с вино, които беше донесла, след това занесе кутията кола, която носеше под мишница, на Стив.

— Знам, че правите всичко възможно. Някой ми каза, че тук имало някакъв луд — Господи, прострелял Питър. — Момчето поклати глава, докато отваряше колата. — Някои смятат, че той е убил Юкон. Но…

— Ти не мислиш така — обади се Нейт.

— Юкон беше дружелюбен, но не би тръгнал с непознат. Не мисля, че би го направил. Не и без бой. Беше стар и почти сляп, но нямаше да излезе от двора с човек, когото не познава.

Отпи голяма глътка.

— Но не за това дойдох. Исках да ви дам това.

Изви бедра, докато бъркаше в предния джоб на джинсите си. Извади малка сребърна обица във формата на малтийски кръст.

— Намерих я в пещерата.

Нейт я взе.

— В пещерата при Галоуей?

— Всъщност Скот я намери. Бях забравил. Всички бяхме забравили. Видял я на около половин метър от… — Погледна към Мег. — От тялото. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Остъргал я от леда. Не знам защо, може би от скука. Прибрал я в раницата си. Когато слязохме от планината, бяхме толкова зле, че съвсем забравил за нея. После я намерил в багажа си и ми я даде, защото се връщах тук. Решихме, че може би е на баща ти, Мег, затова трябва да ти я дадем. После аз си помислих, че е по-добре първо да отида при полицаите, затова реших да я донеса на шериф Бърк.

— Показа ли я на сержант Кобън? — попита Нейт.

— Не. Скот ми я даде точно преди да тръгна насам, а аз бързах. Реших, че вие можете да му я покажете.