Читать «Далеч на север» онлайн - страница 233

— Знам. Не се променяй.

— Знаех си, че ще ми създадеш проблеми още на Нова година, когато се поддадох на онзи глупав импулс и те изведох да гледаш Северното сияние.

— И носеше червена рокля.

— Мислиш, че ще се размекна, защото помниш какъв е бил цветът на роклята ми?

— Ти ме обичаш.

— Да. — Мег издиша продължително и потърка мокрите си бузи. — Да, така е. Каква каша.

— Омъжи се за мен, Мег.

— Няма ли да спреш да го повтаряш?

— Само когато получа отговор.

— Ами ако отговорът е „не“?

— Тогава ще изчакам, ще те обработвам и пак ще те питам. Няма да се откажа. Приключих с това.

— Никога не си се отказвал, просто беше заспал зимен сън.

Той отново се усмихна.

— Господи, бих могъл да те гледам цял живот.

— Исусе, Нейт. — Сърцето буквално я болеше и тя го потърка с ръка. И тази сладка болка прогони страха. — Убиваш ме.

— Омъжи се за мен, Мег.

— Добре, добре — въздъхна. После се засмя, защото я заля вълна от приятно усещане. — Какво толкова, ще опитам. — И скочи към него така яростно, че щеше да го повали, ако не беше облегнат на плота. Краката й се сключиха около кръста му, устните й се впиха в неговите. — Ако не се получи, ти си си виновен.

— Това е ясно.

— Ще бъда ужасна съпруга. — Тя покри лицето и шията му с целувки. — Ще те вбесявам и ще те подлудявам през половината време. Ще се боря непочтено и ще се вбесявам, когато печелиш, а това няма да е често. — Отдръпна се и обхвана лицето му. — Но няма да те лъжа. Няма да те мамя. И никога няма да те предам.

— Това е достатъчно. — Той опря буза до нейната и пое уханието й. — Ще се справим. Само че нямам пръстен.

— Ще трябва да поправиш това бързо. И то без да се скъпиш.

— Добре.

Мег се разсмя.

— Това е такава лудост, че нищо чудно да се окаже хубаво. — Обви ръце около врата му. — Мисля, че е време да се качим горе и да правим див годежен секс.

— На това разчитах. — Нейт я повдигна и я изнесе от стаята. Когато го захапа за гърлото, той рязко си пое дъх. — Трябва ли да бъде в спалнята? Какво ще кажеш за стълбите? Или за пода тук? А после бихме могли… По дяволите.

Кучетата с лай хукнаха към вратата и секунда по-късно отражението на фарове се плъзна по прозореца.

— Заключи всички врати — замаяно промърмори Мег, която продължаваше да целува шията му. — Угаси всички лампи. Ще се скрием. Ще се съблечем и ще се скрием.

— Вече е късно. Но ще запомним докъде сме стигнали и след като се отървем от досадниците — дори ако се наложи да ги убием, — ще продължим оттам.

— Готово. — Мег скочи от ръцете му. — Мирно! — заповяда на кучетата, които седяха потръпващи до вратата. Мег разпозна мъжа, който слезе от колата. — Приятел — каза тя на кучетата, после махна с ръка за поздрав. — Здравей, Стивън.