Читать «Далеч на север» онлайн - страница 228

— Не, в кухненския склад. Прави инвентаризация.

— Може ли да вляза там?

— Само ако си с бронебойна жилетка — предупреди го Роуз, докато наливаше кетчуп в червено пластмасово шише. — От няколко дни направо не е на себе си.

— Ще рискувам.

— Нейт, Питър ни каза за похвалата. Много е горд. Ние също. Благодаря ти.

— Не съм направил нищо — той го направи.

Очите й се насълзиха и Нейт побърза да изчезне.

Големия Майк правеше салата, която сигурно би нахранила армия зайци. Радиото беше настроено на местната станция и страстното изпълнение на чело на Йо-йо Ма изпълваше кухнята.

— Раци по флорентински ала Големия Майк — обяви той. — И „Вълча салата“ за добър апетит.

— Звучи вкусно.

— Вътре ли се каниш да влизаш? — попита Майк, когато Нейт се насочи към склада. — Тогава си вземи меч и щит.

Помещението беше голямо и студено, до стените с метални лавици, натежали от консервирани и изсушени продукти. Вътре имаше и фризер, и два високи хладилника.

Чарлийн седеше срещу тях и бързо пишеше на един лист.

— Вече знам къде да се скрия, в случай че избухне ядрена война.

Тя го погледна и за пръв път в погледай липсваше каквато и да е закачка.

— Заета съм.

— Виждам. Искам да ти задам само един въпрос.

— Какво ли съм видяла от теб, освен въпроси — промърмори тя, преди да извика: — Искам да знам защо имаме само две консерви боб!

В отговор Големия Майк усили радиото до дупка.

— Чарлийн, отдели ми две минути и изчезвам.

— Добре, добре, добре! — Така тресна папката с описа върху шкафа, че Нейт чу как дървото пука. — Опитвам се да правя нещо. Но защо ли на някого трябва да му пука за това?

— Съжалявам, че си разстроена, и ще бъда възможно най-кратък. Чувала ли си Галоуей да е печелил значителни суми на покер по времето, когато е заминал оттук, но преди да тръгне из планината?

Чарлийн презрително изсумтя.

— Да, бе. — После се сепна и присви очи. — Какво значи значителни?

— Поне няколко хиляди. Според един от източниците ми той е играл две нощи и е печелил непрекъснато.

— Винаги се включваше, ако разбереше, че някъде се играе. Но почти никога не печелеше, а когато успееше, никога не бяха повече от двеста долара. Само веднъж в Портланд спечели три хиляди. Похарчихме ги за стая в скъп хотел, обилна вечеря и две бутилки шампанско, донесени от рум-сървиса. Купи ми и дрехи. Рокля, обувки и обици със сапфири.

Очите й овлажняха, но тя разтърси глава, изправи рамене и изтри сълзите.

— Беше глупаво. После продадох обиците в Принс Уилям, за да платя за поправката на мотора и да купя нещо за ядене. Голяма полза имах от тях.

— Ако наистина е спечелил пари, какво би направил с тях?

— Похарчил ги е. Не. — Подпря чело на един от стълбовете, които поддържаха лавиците. Изглеждаше толкова уморена, тъжна и изгубена, че тон се осмели да я погали по рамото. — Не, не и тогава. Пат знаеше, че сме без пари. Ако е спечелил, сигурно е похарчил малко, но щеше да запази повечето, за да ги донесе у дома и да спра да му опявам.

— Нямаше ли да ги внесе в банката в Анкъридж?

— Тогава там нямаше банка. По-скоро би ги пъхнал в раницата си и би се прибрал у дома, за да ми ги даде. Не ценеше парите. Повечето хора, които произхождат от богати семейства, са такива.