Читать «Далеч на север» онлайн - страница 142

Не беше ли животът й в момента достатъчно сложен и без да се чувства задължена да се съобразява с още някого? И то с мъж, за бога!

Беше поела допълнително работа и се опияняваше от усещането си за сила. Беше достатъчно умна, за да остане далеч от него и от Лунаси няколко дни в повече. Докато събереше сили.

А сили щяха да й трябват, за да направи онова, което беше решила.

Не се беше обадила на Нейт, но се бе свързала с Кобън.

Тялото беше открито и откарано в моргата в Анкъридж.

И сега тя отиваше да идентифицира баща си.

Сама. Още една умишлена постъпка. Тя живееше самостоятелно, сама се справяше със задълженията си и с всичко останало, откакто се помнеше.

И нямаше намерение да се променя сега.

Щом нейният баща беше в моргата — в себе си беше сигурна, че е той, — това беше нейна отговорност, нейна скръб и кой знае защо — нейно облекчение.

Но не би споделила това дори с Джейкъб — единствения човек, когото обичаше безусловно.

Онова, което щеше да направи, по-скоро бе формалност, акт на внимание към нея от страна на властите. По своя спокоен и безстрастен начин Кобън й беше дал да разбере, че Патрик Галоуей е имал досие с отпечатъци от пръсти. Официално той вече беше идентифициран.

Но тъй като му беше най-близка роднина, й позволиха да го види, за да потвърди разпознаването, да подпише документите и да даде показания. Щеше да се справи с това.

Когато пристигна, плати на шофьора и се овладя.

Кобън я чакаше.

— Госпожице Галоуей.

— Сержанте.

Тя протегна ръка. Неговата беше суха и хладна.

— Знам, че ще ви бъде трудно, и ви благодаря, че дойдохте.

— Какво трябва да направя?

— Ще попълним някои документи. Ще се постараем да не ви задържаме.

Напътстваше я какво да прави и къде да се подписва. После й даде да си окачи табелката за посетител.

Докато я водеше по широкия бял коридор, тя се опита да не мисли за нищо и се постара да не обръща внимание на смътните, но натрапчиви миризми, които се носеха във въздуха.

Влязоха в малка стая с два стола и телевизор на стената. Имаше и прозорец, закрит наполовина с плътни бели щори. Мег стисна зъби и отиде до него.

— Госпожице Галоуей. — Кобън леко я докосна по рамото. — Моля, погледнете към монитора.

— Монитор? — Объркана, тя се обърна и се втренчи в празния сив екран. — Телевизора? Ще ми го покажете по телевизията? Господи, не мислите ли, че това е още по-ужасно, отколкото да ме…

— Такава е процедурата. Повярвайте ми, така е най-добре. Кажете, когато сте готова.

Устата й беше пресъхнала, сякаш беше покрита с пясък, който имаше неприятен вкус. Боеше се да преглътне, за да не се надигне от гърлото й и да й призлее, още преди да е свършила нещо.

— Готова съм.

Той вдигна телефона и промърмори нещо. После взе дистанционното, насочи го към екрана и щракна.

Видя го само от раменете нагоре. Не са затворили очите му, беше първата й уплашена мисъл. Не трябваше ли да го направят? Те гледаха втренчено, леденосини и замъглени. Косата му, мустаците, наболата брада бяха черни, каквито ги помнеше.