Читать «Далеч на север» онлайн - страница 143

. Сега ледът не ги посребряваше, нито блестеше като стъкло над лицето му. Още ли е замръзнал, запита се тя. Вътрешно? Как биха могли да извадят сърцето, черния дроб и бъбреците на здраво замръзнал мъж, тежък осемдесет и пет килограма?

Имаше ли значение?

Стомахът й се сви и тя почувства как пръстите на ръцете и краката й изтръпват.

— Можете ли да идентифицирате убития, госпожице Галоуей?

— Да. — Имаше ехо — в стаята или в главата й. Гласът й сякаш не секваше — отекваше отново и отново, тъничък и тих. — Това е Патрик Галоуей. Това е баща ми.

Кобън изключи монитора.

— Много съжалявам.

— Не съм приключила. Включете го пак.

— Госпожице Галоуей…

— Включете го.

След кратко колебание Кобън се подчини.

— Трябва да ви предупредя, че медиите…

— Медиите не ме тревожат. Ще развяват името му, независимо дали се притеснявам от това или не. Пък и на него може би щеше да му бъде приятно.

Искаше да го докосне, беше се подготвила за това. Не знаеше защо го иска — да докосне кожата му. Но можеше да почака, докато направят каквото беше нужно с обвивката му. След това щеше да го докосне за последен път. Докосването, което му беше отказала с детинското си честолюбие преди толкова много години.

— Благодаря. Можете да го изключите.

— Искате ли да поседнете? Вода?

— Не, бих искала информация. Искам информация. — краката й омекнаха в коленете и трябваше да се отпусне на един стол. — Трябва да знам какво ще стане сега, как смятате да откриете човека, който го е убил?

— Може би ще е по-добре да обсъдим това на друго място. Да се върнем в…

Той млъкна, когато Нейт влезе в стаята.

— Шериф Бърк.

— Сержанте. Мег, трябва да дойдеш с мен. Джейкъб те чака горе.

— Джейкъб?

— Да, той ме докара. — Без да дочака съгласието й, Нейт я хвана за ръката. Вдигна я от стола и я изведе от стаята. — Ще отведа госпожица Галоуей в участъка, сержанте.

Погледът й беше замъглен. Не от сълзи, а от шок, осъзна тя. От това, че беше видяла мъртвия си баща по телевизията, сякаш животът и смъртта му бяха някакъв сериал.

Трилър, помисли си тя замаяно. Страхотен трилър.

Затова се остави да я води и не каза нищо нито на него, нито на Джейкъб, докато излязоха навън.

— Трябва ми малко въздух. — Тя издърпа ръката си и извървя половин пресечка. Чуваше шума на трафика, оживения градски трафик и с периферното си зрение виждаше като цветни петна хората, които се разминаваха с нея по тротоара.

Усещаше студа по бузите си и слабото зимно слънце, което проникваше през плътните облаци и докосваше кожата й. Сложи ръкавиците и очилата си и се върна обратно.

— Кобън ли ти се обади? — попита тя Нейт.

— Точно така. Тъй като не беше в града, трябва да знаеш някои неща, преди да говориш отново с него.

— Какви неща?

— Неща, които не искам да обсъждам на проклетия тротоар. Ще докарам колата.

— Колата? — попита тя Джейкъб, когато Нейт се отдалечи.

— Нае една на летището. Не искаше да пътуваш с такси. Сметна, че ти е нужно уединение.

— Грижовен е за разлика от мен. Не е нужно да ми го казваш — продължи, когато Джейкъб ней отвърна. — Чета го в очите ти.