Читать «Далеч на север» онлайн - страница 113

— Добре. Отивай да търсиш свидетели.

Когато Нейт се приближи до вратата на кабинета, му се стори, че чува пеене. Не, по-скоро напяване — както се напява на бебе. Отвори вратата и видя Кари, легнала на одеяло на пода. Пийч държеше главата й в скута си, галеше косата й и тананикаше.

При влизането на Нейт тя вдигна поглед.

— Това е най-доброто, което можах да направя — промърмори. — Горкичката, направо е съсипана. Сега спи. Намерих успокоителни в чекмеджето ти и й дадох половинка.

Той овладя неудобството си.

— Трябва да говоря с нея.

— Не ми се иска да я будя. Но сега ще е малко по-спокойна, отколкото когато Ото се опита да я разпита. Искаш ли да остана?

— Не, но стой наблизо.

Когато седна на пода, Пийч го хвана за китката.

— Предполагам, не е нужно да ти казвам да бъдеш внимателен. Ти го знаеш, а и си такъв. Но въпреки това… — Тя не довърши, а погали бузата на Кари. — Кари? Миличка, трябва да се събудиш.

Жената отвори очи. Погледът й беше празен и мътен.

— Какво има?

— Нейт иска да говори с теб, миличка. Можеш ли да седнеш?

— Не разбирам. — Тя потърка очи като дете. — Сънувах, че… — После разпозна Нейт и очите й се напълниха със сълзи. — Не е било сън. Макс. Моят Макс.

Когато гласът й секна, Нейт я хвана за ръката.

— Съжалявам, Кари. Знам, че ти е тежко, и много съжалявам. Искаш ли вода или нещо друго?

— Не. Нищо. — Тя се изправи и зарови лице в шепите — Нищо.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен — каза Пийч и излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си.

— Искаш ли стол, или предпочиташ да останеш, където си?

— Имам чувството, че още сънувам. Главата ми се мае.

Нейт реши, че и подът става за тази работа, и отново седна.

— Кари, трябва да ти задам няколко въпроса. Погледни ме. Кога излезе Макс от вкъщи?

— Не знам. Не знаех, че е излязъл, докато не се събудих тази сутрин. Бях ядосана. Той винаги ми оставя бележка на възглавницата, когато отива на работа през нощта или рано сутринта.

— Кога го видя за последен път?

— Видях го… тази сутрин… Видях…

— Не. — Той отново хвана ръката й и се опита да прогони спомена от съзнанието й. — Преди това. Беше ли си у дома за вечеря?

— Да. Ядохме чили. Макс го направи. Обича да се хвали какъв майстор е на чилито. Всички вечеряхме заедно.

— Какво правихте после?

— Гледахме телевизия. Или поне аз. Децата погледаха малко, после Стела се обади по телефона на една от приятелките си, а Алекс седна на компютъра. Макс беше неспокоен. Каза, че ще почете, но не го направи. Попитах го какво има, но той беше ужасно раздразнителен.

Една сълза самотно се плъзна по бузата й.

— Каза, че работел по нещо и защо не съм го оставела на мира поне за пет минути. Скарахме се. По-късно, когато децата си легнаха, ми се извини. Спомена, че нещо му тежи. Но аз бях още бясна и го пренебрегнах. Когато си легнахме, почти не си говорихме.