Читать «Далеч на север» онлайн - страница 112

Професора потърка лявата част на челюстта си, сякаш го болеше.

— В следващия миг чухме Кари да крещи. Влетяхме вътре и го видяхме. Видяхме Макс.

Той затвори очи и си пое няколко пъти дъх.

— Съжалявам. Досега не бях виждал мъртвец… не и преди да е… нагласен за гледане.

— Успокой се.

— Дръпнах Кари назад. Не знаех какво друго да направя. После казах: „Джим, шерифът е в «Хижата». Иди да го доведеш.“ Кари беше в истерия. Сложих я да седне, отначало трябваше да я държа, защото тя искаше да отиде при Макс. Като се поуспокои, й донесох вода и стоях при нея, докато ти Дойде. Това е всичко.

— Някой от вас влизал ли е в стаята?

— Не. Само Кари. Но тя беше пристъпила само на крачка-две вътре. Държеше хартиени чинии във всяка ръка. Беше изтървала сандвичите, стоеше там и пищеше с чиниите ръце.

— Колко време мина между момента, когато я чухте да пищи, и времето, когато стигнахте при нея?

— Може би тридесет секунди. Нейт, звучеше все едно някой я ръга с нож. И двамата хукнахме. Влязохме много бързо. Може би дори за по-малко време.

— Добро. Може да се наложи пак да говоря с теб, както навярно ще иска и представителят на щатската полиция, който ще дойде тук. Не напускай града. И бих искал това да не се разчува. Знам, че шансовете не са големи, но бих искал.

— Отивам на училище. — Професора разсеяно погледна часовника си. — Вече съм закъснял, но може би работата ще отклони вниманието ми. Ще бъда там през по-голямата част от деня.

— Благодаря за помощта.

— Той изглеждаше толкова безобиден — каза Джон, когато посегна за палтото си. — Някак мек, ако ме разбираш. Вечно беше в гонитба за новини. Градски клюки, местен колорит, раждания. Смърт. Мислех си, че е доволен от живота с малкия си вестник и семейството си.

— Понякога е трудно да проникнеш в сърцето на човека.

— Несъмнено.

После Нейт отиде при Джим и сравни показанията му с тези на Джон. След като го изпрати, седна на леглото до Ото.

— Питър е в клиниката. Ще го оставя там засега. Разстроен е и се наложи да бъда рязък с него. Искам да започнеш да разпитваш съседите. Тръгни от сградата на редакцията и разпитай първо онези, които живеят най-близо. Питай ги дали не са чули изстрел снощи. За момента времето на смъртта е определено между девет вечерта и един сутринта. Искам да знам дали някой е видял Макс или друг човек край сградата. Кога, къде, кого. Ако са чули кола, ако са чули гласове, ако са чули и видели каквото и да било, искам да знам.

— Ще дойдат ли от щатската полиция?

— Да.

Лицето на Ото заприлича на булдог.

— Това не ми харесва.

— Такава е процедурата. Дай на Питър един час, после го повикай да ти помогне. Кен ще държи тялото заключено. Говори ли с Кари?

— Опитах. Не разбрах много.

— Няма нищо. Аз ще говоря с нея. — Той стана. — Ото, Макс познаваше ли Патрик Галоуей?

— Не знам. — Заместник-шерифът се намръщи.

— Да, разбира се, че го познаваше. Трудно е да си спомня неща, станали толкова отдавна, но ми се струва, че Макс пристигна тук през лятото преди Пат да изчезне. Да бъде убит — поправи се той. — Работел за вестник в Анкъридж, но решил, че иска сам да издава такъв в някое малко градче. Нещо такова.