Читать «Фаетон» онлайн - страница 91

— А сега? — даякът отново погледна уплашен. — Ако се върне?

— Няма да се върне! Защото сам не може да се движи. Пренасят го злите духове.

— Както някога прадедите ми са носили през джунглата в ротангови носилки белите туани?

— Горе-долу тъй.

— Ами ако ги повика да го носят пак?

— Първо, нали ги затворихме в прозрачната пещера? И второ, от водата те не могат да чуят неговия глас.

Ала Пангу не спираше. Това не бе крокодил, не бе пантера, та да се успокоиш, след като си го убил. Това все пак бяха свръхестествени сили.

— Те може да си изберат друг вожд.

— Не, не могат. Толкова са затъпели, забравили да мислят със собствените си мозъци. Превърнати в нещо като домашни животни. Накъдето ги подкараш — отиват. Оглупели, послушни, свикнали само да се подчиняват.

Опомнили се и те след оттеглянето на високата вода, към хората отново плъзнаха пълчища земни пиявици. Затова Пангу скочи да насече пелин, чийто сок ги пропъжда, и си намазаха краката. Но останаха прави. Изморително, ама нали се предпазваха от досадните кръвопийки?

Слизаха от дърветата гущери, змии, охлюви, мравки — всеки, който бе успял да се спаси от стихията. И се пръсваха да продължат прекъснатите занимания — всъщност да се изтребват взаимно.

Кралска кобра настигна обикновена очиларка, метна се, захапа я зад издутата качулка, разтърси я няколко пъти, докато начупи гръбнака й, после бавно, несмутимо почна да я нагълтва.

Може би беше минало повече от час, когато чуха бумтежа на самолета. Изтичаха на бреговата ивица да бъдат забелязани и размахаха ръце.

Хидропланът направи завой над тях, сетне, насочен срещу вятъра, леко се приводни. Леко, доколкото позволяваше все още бурното течение. Поизвъртя се и с помощта на забавилите оборотите си витла доближи плитчината. Люкът се отвори, оттам наизскочиха двадесетина войници в пълно бойно снаряжение, които се настаниха в изнесените гумени лодки и като при истински бойни действия направиха десант на брега. Залегнаха.

Пеев приближи до офицера им:

— Моля за извинение! Не съм дал ясно описание на обстановката, не съм уточнил от каква помощ се нуждая.

— А похитителите? — запита офицерът.

— Обезвредени са. Ето ги в ракетата им.

И посочи поклащащата се върху вълните орбитална станция.

Удивлението на офицера и на войниците не можеше да се опише. Ала не по-малко удивен беше и доктор Ситуморанг, биологът от банджермасинския институт, дошъл ведно с тях да се увери лично в здравословното състояние на българския си колега.

Тогава Пангу откри, че Садикин е изчезнал.

Но един от войниците ги успокои, че си е тръгнал.

— Как си е отишъл? Без да се обади!

— Качи се на лодката и загреба нагоре. Даже отмъкна със себе си един убит крокодил.

Ясно, ставаше дума за чудовището, което даякът бе ослепил, а бракониерът — довършил.

Само дето не можаха да си обяснят защо го е взел.

Офицерът подметна най-приемливия за всички довод:

— Защото се е уплашил от нас. И си го е отнесъл, за да му одере кожата скришом от нас.

Никой не можеше да допусне, че Садикин съвсем не бе възнамерявал да дере някаква си кожа, ами че единствено го интересуваше стомахът, съдържанието му, торбичката с диамантите — неговото състояние, което не искаше никой да види.