Читать «Фаетон» онлайн - страница 93

— Някои допускат, че ако се увеличи информационният обем на компютъра, ако запомнящите му устройства и връзките им се изравнят с броя и възможностите на мозъчните неврони и синапсите, ще се постигне качествен скок, тоест машината ще придобие самосъзнание и емоции.

Пеев отвърна колебливо:

— Може и да е така. Но това, което аз видях, отрича подобна възможност. Впрочем какво е то — самосъзнанието? Защо у малкото дете още го няма? Защо вероятно и в повечето животни го няма? Каква промяна се извършва в невроните, в електрохимичните им процеси, та индивидът да се превърне в личност? Какво са емоциите, тия психични прояви много по-примитивни от вместения в мозъчната кора разсъдък, които вече сме в състояние да управляваме със средствата на психофармацията и с електростимулация? Примитивни, заложени в лимбичната мозъчна система на бозайниците, атавизъм според някои, но които все още насочват волевата човешка дейност — за добро или за зло. Емоцията е, която дава подтика за действие на мозъка, основата на волята. В състояние ли сме да я ампутираме от разума? И какво ще се получи? Разумът не е само интелект, не е жива електронноизчислителна машина.

— „Вис виталис“ — подметна Ситуморанг. — Божественото начало.

— Разбира се, че няма божествено начало. Но има човешко начало, резултат на материални сили с материален носител. Само че още не сме го разсекретили. И затова нашата душа даже на най-големия глупак, превъзхожда и най-съвършения компютър. Сечивата са продължение на ръцете, компютърът — на мозъка. Ние го наричаме „логична машина“, докато всъщност неговото мислене не е логично, то е алгоритмично. А в това има малка разлика. Човешкият разум борави с дедуктивни и индуктивни методи, машината — с алгоритми. Алгоритъмът е система от правила за решаване на дадена задача, и то съставена и заложена в програмата й от човека. Въображението, та ако щете, интуицията е тази, която пък подсказва на човека какъв алгоритъм да създаде.

Той сам се прекъсна, забелязал, че умуванията му будят интерес единствено у колегата му. Останалите почваха да се отстраняват от групата и да се заглеждат в поклащащия се на водата космически пришълец.

— Май че ви преча? — рече той.

— Никак не пречите — успокои го офицерът. — Виждам само, че в случая аз и моите момчета сме ненужни. Бяхме се приготвили да се бием с терористи. А то…

И добави:

— Скоро ще пристигнат няколко катера, които ще бъдат много по-полезни за отбуксирването на тая чудесия.

Няма що, трябваше да почакат още.

Едва на разсъмване се дочу пухтенето на корабчетата, които скоро пуснаха котви до хидроплана. После вързаха орбиталната станция и я повлякоха на буксир надолу по реката.

Едва тогава самолетът отлетя към своята база с оказалия се излишен взвод десантчици.

Изправен до планшира на единия катер, доктор Пеев все още обясняваше на колегата си, а всъщност опитваше той самият да си изясни всичко, което бе видял и чул. Или ако не всичко, то поне най-важното:

— Вие навярно си спомняте разговора ни в Банджермасин? Тогава забелязах иронични искрици в очите ви, когато говорех разпалено за своите мечти.