Читать «Пазители» онлайн - страница 296

Пресичайки ателието към вратата за коридора, Травис не можеше да стреля точно към Чуждия, защото Нора беше между него и омразното създание. Когато стигна до входа й извика да залегне, да му даде възможност за стрелба и тя веднага го направи, но беше късно. Чуждият помъкна Айнщайн към детската стая и тръшна вратата зад себе си, като че ли някакво, родено в лош кошмар същество в магическа кутийка с пружина, бе изскочило навън и потънало обратно вътре с жертвата си в един-единствен миг.

Айнщайн изпищя и Нора се втурна към детската стая.

— Не! — викна Травис и я дръпна настрана.

Той насочи автомата към затворената врата и изпразни останалата част от пълнителя в нея, като проби поне трийсет дупки в дървото, викайки през стиснати зъби, защото болката сякаш взривяваше рамото му. Разбира се, рискуваше да улучи и Айнщайн, но ретривърът щеше да е в много по-голяма опасност ако Травис не откриеше огън. Когато оръжието престана да бълва куршуми, той изтръгна празния пълнител, извади пълния от джоба си и го вкара в автомата. Тогава отвори с ритник надупчената врата и влезе в детската стая.

Прозорецът зееше отворен и завесите се вееха от вятъра.

Чуждият беше изчезнал.

Айнщайн беше на пода до стената, неподвижен, покрит с кръв.

Нора проплака от мъка, когато видя ретривъра.

От прозореца Травис видя пръски кръв, водещи по покрива на верандата. Дъждът бързо заличаваше червените петна.

С крайчеца на окото си видя някакво движение и погледна към обора, точно когато Чуждият се скриваше зад голямата врата.

Нора беше приклекнала до кучето.

— О, Боже мой, Травис, Боже, след всичко, което преживя, сега да умре по този начин.

— Тръгвам след кучия му син, копелето мръсно — каза Травис злостно. — В обора е.

И тя тръгна към вратата, но Травис я спря.

— Не! Извикай Джим Кийн и остани с Айнщайн, стой с Айнщайн.

— Но ти се нуждаеш от мене. Не можеш да го срещнеш сам.

— Айнщайн има нужда от тебе.

— Айнщайн е мъртъв — каза тя през сълзи.

— Не казвай това! — изкрещя й той. Разбираше, че в думите му няма разум, сякаш вярваше, че Айнщайн не може да е мъртъв, докато не го кажат на глас, но не можеше да се контролира. — Не казвай, че е умрял. Стой тук при него, по дяволите. Аз вече раних тоя шибан жив кошмар, мисля, че лошо го раних, кърви, мога и сам да го довърша. Повикай Джим Кийн, стой при Айнщайн.

Страхуваше се също, че цялата тази суматоха може да предизвика спонтанен аборт, дори бе възможно това вече да е станало. Тогава щяха да загубят не само Айнщайн, но и бебето.

Излезе от стаята, тичайки.

„Не си в подходящо състояние за това, което те чака в обора“, каза си. „Трябва първо да се успокоиш. Казваш на Нора да вика ветеринарен лекар за мъртво куче, казваш й да стои при него, а всъщност тя можеше да помогне на тебе… Не е на добре. Оставяш гнева и жаждата за мъст да те завладеят. Не е на добре.“

Но не можеше да спре. През целия си живот губеше хората, които обича, и освен при акцията на „Делта Форс“, нямаше към кого да насочи гнева си, защото човек не може да отмъщава на съдбата. Дори и в „Делта“ лицето на врага беше съвсем размито — една тълпа от приличащи си маниаци и фанатици, наричащи себе си „международен тероризъм“ — да отмъщаваш на тях също не носеше особено удовлетворение. Но сега имаше несравнимо зъл враг, враг, който заслужава да бъде наричан така, и той ще го принуди да плати за стореното на Айнщайн.