Читать «Пазители» онлайн - страница 295

Не уцели нищо, не чу никакъв писък, не видя и следа от нападателя.

Върху пода се търкаляха десетина смачкани картини и стъкла от счупения прозорец, през който беше връхлетяло онова, след като се бе изкатерило върху покрива на предната веранда.

Травис зачака в широко разкрачена стойка. Държеше оръжието с две ръце. Потта замъгляваше погледа му. Опитваше се да не обръща внимание на изгарящата болка в дясното рамо. Чакаше.

Чуждият трябваше да е вляво от вратата — или скрит зад нея вдясно, приведен, готов за скок. Ако му дадеше време, звярът може би щеше да се умори от чакане и да се нахвърли върху него, но той щеше да пресече пътя му през вратата със стрелба.

„Но не, той е умен колкото Айнщайн“ — каза си Травис. „Айнщайн би ли направил подобна глупост — да скочи срещу някой въоръжен в тясната врата? Не. Не, той би направил нещо по-хитро, неочаквано.“

Някъде в небето прокънтя толкова силна гръмотевица, че стъклата иззвъняха и къщата се разтресе. Като ехо в бледата дневна светлина проблеснаха няколко светкавици.

„Хайде, копеле мръсно, покажи се.“

Той погледна към Нора и Айнщайн, които стояха на няколко стъпки от него, а вляво от тях беше вратата на голямата спалня, вдясно — на банята, а зад гърба им — стълбите.

После погледна пак пред себе си към стъклените отломки и разкъсаните парченца платно по пода. Изведнъж разбра, че Чуждият вече не е в ателието, че е излязъл навън през прозореца, върху покрива на верандата и се приближава към тях откъм друга част на къщата, през друга врата, може би на една от спалните или на банята — или пък ще взриви напрегнатата тишина, нахвърляйки се с писък върху тях от края на стълбите.

Дръпна Нора напред към себе си.

— Прикривай ме.

Преди тя да се възпротиви, той прекрача прага на стаята и влезе вътре с приведена походка. Спъна се в една рамка и почти падна, но запази равновесие и се извърна, готов да открие огън ако онова нещо дебне отзад.

Нямаше го.

Вратичката на шкафа беше отворена. И там нищо.

Приближи до счупения прозорец и внимателно погледна към покрива на залятата от дъжда веранда. Нищо.

Вятърът свиреше пронизително по опасно острите парченца стъкло, които все още стърчаха от рамката на прозореца.

Тръгна обратно към горния коридор. Виждаше как Нора го гледа уплашено оттам, но продължава умело да стиска своя „Узи“. Зад нея се отвори вратата на бъдещата детска стая и той беше там, със светнали жълти очи. Цепнатината на чудовищната му челюст беше отворена, пълна със зъби много по-остри от парченцата стъкло в рамката на прозореца.

Тя го усети, започна да се обръща, но онова я удари преди да е успяла да стреля. Изтръгна автомата от ръцете й.

Но звярът не можа да я разкъса с острите си като бръснач шестфутови нокти, защото, още докато издърпваше оръжието, Айнщайн се хвърли към него с ръмжене. С котешка бързина Чуждият премести поглед от Нора към кучето. Завъртя се със светкавична скорост, ръцете му изсвистяха като камшици, сякаш имаха повече от една лакътни стави. Сграбчи Айнщайн с ужасяващите си нокти.