Читать «Графиня Дьо Калиостро» онлайн - страница 9

Боманян седна, опря се с две ръце на една от облегалките и високата му фигура се прегърби. Изглеждате, че той не иска да вижда повече нищо.

Минутите се изнизваха.

Между тези мъже, събрани тук, за да изпълзят общото решение на група съзаклятници, настана абсолютна тишина. На всички вниманието беше изострено, те се мъчеха да доловят и най-малкия шум, който би могъл да дойде извън залата. Пленяването на тази жена неотстъпно преследваше техните умове. Всяко отклонение от предначертания план щеше да означава провал.

Барон д’Етижу вдигна пръст. Той започна да се ослушва. Все по-ясно започна да се долавя глух ритъм от копитата на препускащи коне.

— Това е моята карета — уверено каза той.

Баронът се отправи към вратата. Както обикновено, в овощната градина нямаше никой — персоналът имаше право да действа само в разположения пред главната фасада двор.

Шумът приближаваше. Каретата напусна главния път, за по-пряко пресече нивите и бързо премина между двете колони на главния портал на замъка. Кочияшът вдигна нагоре стиснат юмрук и баронът радостно извика:

— Победа! Тя е хваната!

Каретата спря. Д’Ормон, който беше на капрата, бързо скочи на земята. Рекс д’Естиер отвори вратата и пусна стъпенката. Подпомогнати от барона, те уловиха и вмъкнаха в залата на съвещанието една жена, на която ръцете и нозете бяха здраво завързани. Тримата я замъкнаха до средата на залата и грубо я хвърлиха върху църковната скамейка.

— Нямаше никакви трудности — каза д’Ормон. — Щом слезе от влака, тя веднага нахълта в каретата. При „Четирите крака“ бе уловена, без да успее гьк да каже.

— Повдигнете ешарпа — нареди баронът. — Да разхлабим въжетата на нозете й толкова, колкото да може свободно да се движи.

И той собственоръчно разхлаби възлите.

д’Ормон повдигна воала и откри главата на пленницата.

Залп от възклицания, придружен от всеобщо смайване, избухна между присъстващите. Раул, от височината на своя пост, от който наблюдаваше всичко и всички, видя лицето на една жена — жена, която беше в пялото си великолепие на тържествуваща младост и неотразима красота.

Вик на изумление се изтръгна още един път от гърлата на съзаклятниците. Принц д’Аркол, пръв по ранг, пристъпи напред с променено лице и разширени очи. Той заекна:

— Това е тя… това е тя… аз я разпознах… Какво има за учудване? Обяснете!

И после принцът произнесе следната многозначителна фраза:

— Тя има същия вид, какъвто имаше на двадесет години! Жената беше седнала и държеше горната част на тялото си изправена, със свити между коленете длани. Нейната шапка беше паднала по време на нападението и прическата й, наполовина развалена, се спускаше над раменете в плътна маса, задържана от един златен гребен. Косите зад слепоочията й бяха накъдрени. Две жълто-червеникави панделки се виждаха зад малките, като изваяни от слонова кост, нежни уши.