Читать «Графиня Дьо Калиостро» онлайн

Морис Льоблан

Графиня Дьо Калиостро

ГЛАВА I

АРСЕН ЛЮПЕН НА ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

Раул д’Андрези загаси фара на велосипеда си и внимателно го остави зад обрасналия с храсти склон. Точно в този момент камбанарията на църквата в Бенувил започна да отброява три часа сутринта.

Обгърнат от плътната сянка на нощта, той вървеше по полския път, който водеше до имението д’Етижу. Щом достигна до стените на оградата, Раул се спря и започна да чака. След малко чу шум на коне, които удрят с копита земята; на колела, които трополяха върху паваж, и звън от звънчета на нашийници. Двете крила на масивната врата бяха отворени с един замах… и една карета светкавично профуча покрай него. Раул с мъка успя да долови мъжки гласове и да различи отблясък от цев на пушка. Каретата за секунди достигна до главния път и полетя към Етрета.

„Хайде, хайде — каза си той. — Ловът на морски птици е занимателен, но скалата, на която ги убиват, е далечко… Аз в края на краищата ще узная какво означава този импровизиран лов… Е всичките размотавания нагоре-надолу.“

Той тръгна покрай лявата страна на оградата, заобиколи първия ъгъл и на петдесетина стъпки от втория се спря. В дланта си държеше два ключа. Първият му отвори малка желязна врата, непосредствено след която започваше стълба със стар, наполовина разрушен парапет. Тази стълба се намираше в южното крило на замъка. Вторият ключ му отвори едно тайно антре, намиращо се на нивото на първия етаж.

Раул запали джобното си фенерче и вече спокойно, без прекалена предпазливост, продължи своя път. Знаеше много добре, че помещенията на персонала са в другото крило и че Кларис д’Етижу, единствената дъщеря на барона, обитава втория етаж. Той продължи по коридора и стигна до обширен работен кабинет — същия, от който преди няколко седмици беше позорно изгонен след яростна експлозия на неудържим гняв. Раул беше поискал от барона ръката на чаровната му дъщеря.

„Е, добре, уважаеми — стисна уста Раул, — да се надяваме, че след време сам ще ме молите да поискам ръката на дъщеря ви… но ние ще бъдем горди, много горди… и ще си помислим — да, ще си помислим… дали да приемем…“ Нямаше съмнение, че нашият герой беше доста засегнат от този неприятен спомен.

Голямото стенно огледало отразяваше юношеското му лице, много по-бледо от обикновено. Все пак, макар и силно развълнуван, той се владееше и хладнокръвно започна работата си.

Тя не продължи дълго време. Когато разговаряше с барона, беше забелязал, че неговият събеседник от време на време хвърля поглед върху голямото махагоново бюро, рулетката на което не беше свалена. Раул още от дете имаше навик да се запознава с всички по-тайнствени, по-особени места, които можеше да наблюдава скрито от другите, както и с всички ключалки и механизми, които паметта му като филмова лента запечатваше завинаги. Така направи и по време на злополучната среща.

Сега, минута по-късно, откри в една цепнатина на предпоследното чекмедже писмо. То беше написано върху много фина хартия и навито като цигара на масурче. Никакъв подпис, никакъв адрес.