Читать «Графиня Дьо Калиостро» онлайн - страница 10

Лицето на жената бе възхитително красиво, оформено от много чисти линии и оживено от неописуемо изражение, което въпреки царящата враждебност, въпреки страха, изглеждаше усмихнато. С брадичка по-скоро тънка, с леко издадени напред скули, с много прикрити очи и с тежки клепачи, тя напомняше жените от картините на Леонардо да Винчи или по-скоро на Бернардино Луини, творбите на когото крият неуловима грация. Тя се състои в една усмивка, която не се вижда, но се отгатва — удивлява и едновременно тревожи. Нейното облекло бе семпло: под пътническата дреха, която тя остави да падне, една сива вълнена рокля подчертаваше тънката талия, високите едри гърди и заоблените рамене.

„По дяволите! — помисли Раул, който не я изпускаше от погледа си. — То изглеждало доста безвредно това «адско създание». Адско? Не! Великолепно създание! И срещу тази красива жена са застанали, готови за битка, девет или десет души?“

Тя внимателно наблюдаваше обкръжаващите я — д’Етижу и неговите приятели, — стараейки се да различи в полумрака всички лица.

Накрая пленницата каза:

— Какво искате от мен? Не познавам никого от тук присъстващите. Защо ме доведохте?

— Вие сте наша неприятелка — заяви Годфроа д’Етижу. Тя бавно поклати глава.

— Ваша неприятелка? Трябва да има някаква грешка. Някакво злощастно недоразумение. Сигурни ли сте, че не се мамите? Аз съм мадам Пелегрини.

— Вие не сте мадам Пелегрини.

— Аз ви потвърждавам…

— Не! — повтори почти викайки барон Годфроа.

И той прибави следните думи, също така объркващи, като думите, произнесени преди от принц д’Аркол:

— Пелегрин л, това беше едно от имената, под които се прикриваше в XVIII век мъжът, на когото претендирате да сте дъщеря.

В момента тя нищо не отговори, защото не схвана дори абсурдността на фразата. После запита:

— Как следователно се наричам според вас?

— Жозефин Балзамо, графиня Дьо Калиостро.

ГЛАВА II

ЖОЗЕФИН БАЛЗАМО, РОДЕНА В 1788…

Калиостро! Изключителната особа, която толкова живо разпали любопитството на Европа и толкова дълбоко възбуди двора на Франция при царуването на Людовик XVI! Огърлицата на кралицата… кардинал Дьо Роан… Мария-Антоанета… колко вълнуващи епизоди от един мистериозен живот!

Един мъж, неразгадаем чудак, гениален интригант, който разполагаше с реалната мощ на неоспоримо превъзходство. Той беше винаги в полумрак. Най-ярката светлина не можеше да освети неговата личност.

Измамник? Кой знае! Имаме ли право да отричаме възвисения разум, когато той хвърля сянката си върху света на живите и мъртвите погледи и остава винаги неразгадаем за простосмъртните? Трябва ли да се смята за шарлатанин и луд този, който с възкресяването на спомените си за свои предишни съществувания извлича лична полза от лекомислени благородници? Който използва личните си качества и възможности, които сега наричаме свръхестествени, за да стане жетон за бърза и сигурна печалба? Не сме ли самите ние, хората, готови въпреки ефимерните усилия за противопоставяне да попадаме лесно в подобни паяжини?