Читать «Графиня Дьо Калиостро» онлайн - страница 7

Лесно изкачване за един толкова ловък младеж! Излязъл от замъка, Раул запълзя под бръшляна, покатери се благодарение на дебелите клони и достигна до удобния отвор в стената. Отворът бе достатъчно широк, за да може да се скрие в него човек. Така, застанал на пет метра от земята и с глава, маскирана от листака, Раул не можеше да бъде видян, но от своя страна виждаше цялата зала — доста голямо помещение, мебелирано с двадесетина стола, една маса и една широка църковна скамейка.

Четиридесет минути по-късно в залата влезе баронът с един от своите приятели. Раул не се беше излъгал в предвижданията си.

Барон Годфроа д’Етижу имаше мускулатура на панаирджийски борец и лице с цвят на тухла, обкръжено с огърлица от руса брада. Придружителят, братовчед на барона и познат на Раул, се казваше Оскар дьо Бенето. Той имаше типичното държание на нормандски селски големец. Такова впечатление обикновено добиваше човек, когато го види, но нека бъдем извинени — с едно изключение: простащината и недодялаността бяха в по-голяма доза. Сега и двамата изглеждаха силно възбудени.

— Бързо — каза баронът. — Вопалиер, Ролевил и д’Опегар ще ни догонят. В четири часа ще дойде Боманян, който ще доведе принц д’Аркол и Дьо Брие през градината, на която отворих голямата порта… и после…и после…ще я докарат… ако, за наше щастие, падне в клопката.

— Тихо — прошепна Бенето.

— Защо? Тя е поръчала карета. Каретата ще бъде там и тя ще се качи. Д’Ормон, който е кочияш, ще я доведе. След като мине странноприемницата „Четирите крака“, отваря и укротява дамата, като хубаво я завързва. Всичко това е съдбоносно и пропуск не трябва да има.

Те се бяха приближили до мястото, над което Раул подслушваше. Бенето прошушна:

— И после?

— После, обяснявам на нашите приятели ситуацията, ролята на тази жена…

— Сигурен ли си, че можеш да им повлияеш, когато започне съденето?…

— Дали ще им повлияя или не, резултатът ще бъде един. Боманян го изисква. Можем ли да откажем?

— Ах! — възкликна Бенето. — Този човек ще погуби всички ни.

Барон д’Етижу вдигна рамене.

— Необходим ни е един мъж като него, за да се борим срещу една жена като нея. Приготви ли всичко?

— Да, двете лодки са на плажа, под стълбището на кюрето. По-малката е издънена и десет минути след като бъде спусната във водата, ще потъне.

— Натовари ли я с камък?

— Да, с един голям и объл камък, пробит, за да се привърже за него въжето.

Те се отдалечиха.

Нито една от произнесените думи не се беше изплъзнала от слуха на Раул д’Андрези и нямаше нито една, която да не беше увеличила неговото любопитство.

„По дяволите! — мислеше той. — Не ще отстъпя моята ложа на първи балкон за нито една империя. Какъв юначага! Говори за убийство така спокойно, като че ли си сменя яката на ризата.“

Годфроа д’Етижу го учудваше най-вече с това, как може нежната Кларис да бъде дъщеря на особа като неговата — мрачна и безцеремонна. Каква цел тласкаше барона? Омраза, алчност, желание за отмъщение, жестоки инстинкти? Той му напомняше средновековен палач, който е готов на всякакви ужасни постъпки. В полутъмната зала пламъците на факлите играеха по лицето му и багреха русата брада.