Читать «Графиня Дьо Калиостро» онлайн - страница 5

— Това може би за тях е удоволствие — му отвърна Кларис.

— Сигурна ли сте? Що се отнася до моята скромна личност, аз съм силно заинтригуван. Вижте, мила, ние сме в чаровната 1894 година. И аз го вярвах, докато… докато някои събития, които станаха напоследък, не разколебаха вярата ми и не ме накараха да помисля, че сме се върнали сто години назад. Но… няма да се засегнете, нали?

— Говорете, скъпи.

— Добре. Баща ви и неговите приятели имат вид на конспиратори. Да, това исках да ви кажа, Кларис… Маркиз Дьо Ролевил, Рекс д’Естиер и т.н. Всички тези благородни сеньори на областта Ко са направили съзаклятие.

Тя се намръщи.

— Говорите глупости, скъпи мой.

— Вие толкова хубаво ме слушате, че реших да импровизирам — отговори Раул, уверен че тя не е в течение на нещата. — Вие така ме гледате и имате толкова мил вид, когато очаквате думите ми, като че ли говоря за действително сериозни неща!…

— Говорете ми за любов, Раул! — Той се усмихна при тези думи и пламенно я притисна към себе си.

— Целият ми сегашен живот се състои само от любов към вас, мое мило момиче. Нямам други амбиции, нямам други грижи освен тези, които биха ми позволили да бъдем заедно завинаги. Кларис, мила, предположете следното: вашият баща наистина е конспиратор и е арестуван. Осъден е на смърт и аз го спасявам. След това защо да не ми даде ръката на своята дъщеря?

— Той рано или късно ще отстъпи, мили мой.

— Не, никога! Никакво щастие… никаква подкрепа… аз нямам нищо…

— Но вие имате името си… Раул д’Андрези.

— Не е моето!

— Как така?

— д’Андрези беше името на моята майка. Когато овдовя, тя отново си възвърна това име по нареждане на семейството й, което със своя брак беше възмутила.

— Но защо? — лекомислено каза Кларис, не съзнавайки важността на Рауловото признание.

— Защо ли? Защото моят баща беше от простолюдието, беден като Йов… един прост учител по гимнастика, фехтовка и бокс.

— Тогава как се казвате?

— О, с едно много обикновено име, моя бедна Кларис.

— Кое е то?

— Арсен Люпен.

— Арсен Люпен?

— Да, и тъй като не блести особено, си струва труда да го сменя, нали?

Кларис беше слисана. Дали той се казваше по един или по друг начин, не означаваше нищо! Но частицата пред името, в нейните очи на баронеса, беше първото качество на един бъдещ съпруг.

Тя едва заекна:

— Вие не би трябвало да се отричате от баща си. Никак не е срамно да си учител.

— Никакъв срам — каза той, като се смееше изразително — смях, от който Кларис потрепера. — Аз се кълна, че здравата се възползвах от уроците по бокс и гимнастика. Тези уроци той започна да ми дава от времето, когато бях още с биберон в устата. Моята майка може би е имала и други причини, за да го обича, защото след неговата смърт не погледна повече нито един мъж.

Той внезапно я целуна буйно, после започна да танцува и да се върти. Обърна се към нея и се провикна: