Читать «Графиня Дьо Калиостро» онлайн - страница 4

Тази среща имаше продължение. Утешавайки сама себе си с оправданието, че се среща с Раул за последно сбогом, Кларис допусна грешка и му отвори на два пъти вратата на будоара си. Опасно неблагоразумие, от което Раул беше излязъл победител, използвайки цялата логика на един влюбен.

Онази сутрин, симулирайки неразположение, тя нареди да й донесат обяда в стаята. Раул се криеше в съседната стая и след като се нахраниха, те останаха продължително време притиснати един до друг пред отворения прозорец, съединени от спомена за разменените ласки и целувки. Въпреки грешката, извършена от състрадателност и неопитност, поради която тя беше изгубила своята невинност, Кларис отново беше почувствала тръпно желание; горещи вълни се надигаха в сладката й утроба и независимо от разкъсващата болка, изпитана при първото сливане с любимия, отново го беше поискала в себе си — твърд, изправен и проникващ дълбоко в тялото й. Леко разтворила нежните си бели бедра, тя неусетно беше придърпала ръката му между тях.

Сега Кларис плачеше…

Часовете неусетно се изнизваха. Свежо подухване, което се качваше от морето и плаваше над платото, ги галеше по лицата. Точно срещу тях, малко по-далеч от обширната овощна градина, оградена с високи каменни стени, всичко беше в цветовете на цъфтящата колза2; вдясно се виждаше бялата линия на стръмните скали, в която се разбиваха вълните до Фекамп, по-нататък — морският залив на Етрета, вратата на Авал и грамадният връх на „Стрелката“. Но тяхната отпадналост не им позволяваше нищо да видят.

Той кротко й каза:

— Не бъдете тъжна, моя скъпа любима. На нашата възраст животът е толкова хубав. Той ще стане още по-хубав, когато премахнем препятствията, които ни разделят. Не плачете!

Тя избърса сълзите си, усмихна се и го изгледа. Той беше тънък колкото нея, но широк в раменете. Имаше едновременно елегантен и солиден вид. На енергичното му лице беше изваяна уста с тънки устни на скептик. Облечен в къс панталон и сако върху спортна фланелка от бяла вълна, той имаше невероятно гъвкав вид.

— Раул, мили Раул — опечалено каза тя, — когато ме гледате, вие не мислите за мен! Да, да, не отричайте — вие вече не мислите за мен след това, което се случи между нас! Възможно ли е? За какво мечтаете, мили мой?

Той отговори, като се смееше:

— За баща ви.

— За баща ми?

— Да, за барон д’Етижу и неговите гости. Защо тези господа, на тяхната възраст, са готови да си пилеят времето за изтребване на невинни птици върху една скала до морето?

Както казахме, Раул беше на двадесет години и всички хора, доближили или надхвърлили четиридесетте, за него бяха доста „възрастни“. Но всяка възраст си има своите удоволствия, своите влюбвания и своите занимания. Нека простим на неопитната младост.