Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 55

Ди Кабон се завъртя край Иста.

— Милейди…

Богове пет, жалният му тон беше точно като този на Фойкс отпреди миг. Едва в последния момент Иста успя да промени успокоителното „Да, ди Кабон?“ в едно по-остро „Какво?“, иначе току-виж решил, че му се подиграва.

— За сънищата ви. За онези, докоснатите от богинята, които са ви спохождали навремето.

„Не достатъчно отдавна“.

— Какво по-точно?

— Ами… как разбирате кои сънища са истински? Как различавате доброто пророчество от, да речем, фалшивите послания?

— Нищо добро няма в едно пророчество. Знам само, че не можеш да ги сбъркаш. Сякаш се по-реални и от най-живия спомен. — Гласът й надебеля от внезапно подозрение. — Защо питаш?

Той забарабани неспокойно с пръсти по дебелото си бедро.

— Помислих си, че може да ме научите.

— Какво, да наставлявам наставника? — Опита се да го обърне на шега, макар че стомахът й се сви. — Храмът едва ли би одобрил.

— Не съм съгласен, милейди. Кой чирак не би потърсил съвет от майстор, ако му се предостави такава възможност? Ако го натоварят със задача, която надхвърля уменията му?

Тя присви очи. Богове пет, какви ли сънища е сънувал? За строен мъж, който лежи в сън като смърт, на легло в тъмна стая… дори не би намекнала за това тайно видение.

— Какво си сънувал?

— Сънувах вас.

— Е, и? Хората често сънуват свои познати.

— Да, само че това беше преди. Само веднъж, преди да ви срещна на пътя край Валенда.

— Може би… бил ли си в Кардегос като дете, или някъде другаде, където сме били двамата с Иас? Баща ти или друг някой може да те е качил на раменете си, за да видиш царската процесия.

Той поклати глава.

— Сер ди Ферей с вас ли е бил тогава? Носели ли сте виолетово и черно, яздели ли сте кон, воден от коняр по прашен път? Били ли сте на четиридесет, тъжна и бледа? Едва ли, царина. — Той отклони поглед за миг. — Демонът в пора също ви позна. Какво видя той, което аз не видях?

— Нямам представа. Попитахте ли го, преди да го отпратите?

Той поклати глава.

— Не знаех достатъчно, за да го попитам. Тогава. Другите сънища дойдоха по-късно, по-силни.

— Какви сънища, просветени? — Беше почти шепот.

— Сънувах онази вечеря в замъка във Валенда. Сънувах ни нас, на път, в почти същата компания. Понякога Лис, Ферда и Фойкс бяха с нас, друг път — не. — Сведе поглед, после пак вдигна очи и призна: — Свещените от храма във Валенда не са ме пращали да ви бъда наставник. Пратиха ме само да предам извиненията на просветена Товиа и да ви кажа, че ще дойде при вас веднага щом се върне. Вмъкнах се непочтено в поклонението ви, царина. Мислех, че го правя по волята на боговете.

Тя отвори уста, но успя само да издиша. Направи необходимото гласът й да прозвучи неутрално, а зад гърба й ръцете й сграбчиха младото дръвче, на което се беше облегнала — може би така щяха да спрат да треперят.

— Продължавай.

— Молих се. Нарочно ви заведох в Касилхас, за да мога да се посъветвам с по-висшестоящи мои колеги. После вие… разговаряхте с мен. Сънищата престанаха. Колегите ме посъветваха да направя всичко по силите си, за да ви бъда добър духовен наставник, след като съм стигнал толкова далеч, и, милейди, аз се постарах.