Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 56

Тя вдигна ръка и разпери пръсти да уталожи тревогите му, макар че дали можеше да види жеста й в гаснещата светлина, не знаеше. Излизаше, че онази странна негова убеденост в духовните й дарби, изразена в Касилхас, е имала и друг източник освен старите слухове. Между редките дървета светлината на огньовете се издигна над две плитки дупки, изкопани в песъчливия бряг на потока; жизнерадостните пламъци припукваха, сякаш напук на сбиращия се мрак. Огньовете изглеждаха… малки в подножието на високата планина. Зъбите на Копелето, така се наричаше тя, защото във високите проходи тези зъби наистина хапеха непредпазливите пътници.

— Но после сънищата започнаха отново, преди няколко нощи. Нови сънища. Или по-скоро един нов сън, който се повтори три пъти. Път, който много прилича на този. През околност, която много прилича на тази. — Белият му ръкав се развя в сенките. — Застига ме колона мъже, рокнарийски войници, квадриански еретици. Свалят ме от мулето ми. После… — Той млъкна.

— Не всички пророчески сънища се сбъдват. А и да се сбъднат, не винаги се сбъдват буквално — предпазливо рече Иста. Ди Кабон наистина изглеждаше разстроен, много разстроен.

— Да, така е. — Почти се разтрепери от желание да й разкаже. — Защото всяка нощ ме убиваха по различен жесток начин. — Гласът му се забави: явно бе обзет от съмнения. — Обаче винаги започваха от палците.

А двете с Лис се бяха смели на винената му болест… сънищата ли беше давил във виното? От това нямаше полза. Лично го беше изпробвала, преди много години в двора на Иас.

— Трябваше да ми кажеш! Отдавна!

— Вижте, тук не може да има рокнарийци. Трябва да пресекат две провинции, за да стигнат до това място. Цялата страна щеше да е на крак. — Говореше така, сякаш се опитва да изтласка мрака със силата на разума. — Този сън сигурно се отнася до някакво по-далечно бъдеще.

„Не можеш да изтласкаш мрака със силата на разума. Трябва да използваш огън“. Откъде се беше пръкнала тази мисъл?

— Или пък въобще не се отнася за бъдещето. Някои сънища са само предупреждения. Ако се съобразиш с тях, заплахата те подминава.

Гласът му прозвуча обезсилен и тих в тъмнината:

— Боя се, че разочаровах боговете и това е моето наказание.

— Не — студено рече Иста. — Боговете са по-безмилостни. Ако са те използвали за някакви свои дела, ти вече нямаш никаква стойност за тях — като засъхнала и счупена четка, която художникът изхвърля и сменя с нова. — Иста се поколеба. — Щом още те тласкат нанякъде, значи искат нещо от теб. Нещо, което още не са получили.

— О — рече той, все така тихо.

Иста стисна силно дървото. Искаше й се да крачи. Можеха ли да се махнат от пътя? Обратният път до Виняска беше по-дълъг, отколкото ако продължат напред. Можеха ли да тръгнат покрай потока, надолу към равнините? Представи си водопади, бодливи храсталаци, скални стени, които не можеха да преодолеят нито конете, нито мулетата. Биха я помислили за луда, ако ги накара да тръгнат по този маршрут. Потрепери.