Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 42

— В сравнение с куриерския ми кон — с копнеж в гласа заяви Лис, — тези селски кранти биха изглеждали като добичета за оран, каквито са си.

— Боя се, че женското надбягване вече е свършило — каза Иста. Беше видяла да водят победителката: и момичето, и конят му бяха закичени със сини и бели панделки.

— Онова беше за млади момичета — каза Лис с неприкрито пренебрежение. — Няколко по-големи жени се подготвят за дългото надбягване — видях ги.

— Сигурна ли си, че просто не са се грижели за конете, или пък не са били роднини или собственички?

— Да, защото връзваха цветни панделки на ръкавите си. И приличаха на ездачки.

Каквато беше и самата Лис всъщност. Полагаше усилия да изглежда невъзмутима, но току се повдигаше на пръсти.

— Е — развеселено рече Иста, — ако поне Фойкс обещае да не ме изоставя…

Фойкс се усмихна и я удостои с дълбок поклон.

— О, благодаря ви, милейди! — викна Лис и хукна към конюшнята на странноприемницата, където бяха оставили животните.

Иста се разхождаше из импровизирания панаир, хванала Фойкс под ръка, като внимаваше да не пропусне някое състезание, в което участваха и нейни хора. Един от войниците на Ферда спечели надпреварата, в която участниците галопираха с копие в ръка и трябваше да съберат колкото се може повече закачени на колове обръчи; двубоят, в който трябваше да се скочи от коня и да се повали на земята теле, беше спечелен от добичето. Всички донесоха наградите си на съхранение при Фойкс и най-вече при Иста да ги види, ако се съдеше по скришните им и обнадеждени погледи, от което тя се почувства наполовина като царина, наполовина като майка, и успокои прашния куцукащ противник на телето с толкова думи, колкото отдели да похвали състезателите с повече късмет от неговия.

Отначало беше приела войниците от ескорта си като неизбежно бреме и съзнателно се беше преструвала, че не съществуват. Но с течение на времето, докато дните на поклонението се нижеха един след друг, беше научила имената им, беше запомнила лицата им, беше изслушала житейските им истории — повечето съвсем кратки. Вече не ги възприемаше толкова като войници със застинали, празни лица, които носеха отговорност за нея, а повече като попораснали деца. Не беше канила тази потискаща промяна в отношението си. Не искаше да носи отговорност за тях. „Нямах късмет със синове“. И все пак лоялността трябваше да е двустранна, иначе се превръщаше в зародиш на измяна.

Докато състезателите се подреждаха за надбягването, Фойкс намери на Иста място на склона над пътя, малко по-високо от нетърпеливото множество долу. С достоен за царския двор жест той разстла на земята късото си наметало, което бе носил преметнато през ръката в топлия следобед, и покани Иста да седне на него. Добре виждаха старта и финиша, чиято роля се изпълняваше от един дънер до пътя. Трасето беше дълго близо две мили, заобикаляше група дъбове на върха на ниска могила и се връщаше по същия път.