Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 43

Двайсетина коня и ездачите им кръжаха из широкото място в началото на трасето. Ферда ди Гура, върху лъскавия си черен звяр, скъсяваше стремената и оглеждаше съперниците си, когато се появи Лис, яхнала дългокракия си дорчо. Той се обърна към нея с изненада, която не беше от приятните. Явно й каза нещо грубо, защото тя се умърлуши. След миг обаче Лис вдигна очи към него и му подхвърли нещо през зъби. Ферда се наведе към нея и също каза нещо, по-дълго. Тя дръпна коня си настрани, цялата поруменяла. Само след миг обаче гневният цвят се отдръпна, заменен от замислена гримаса, а после и от напрегната усмивка.

— Какво им става? — зачуди се на глас Иста.

Седналият в краката й Фойкс се подсмихна.

— Предполагам, че брат ми искаше да се изфука с уменията си пред Лис, не да се състезава с нея. Боя се, че не се справи добре с изненадата си. — Отпусна се на лакът с вид на задоволство и интерес, които май не се дължаха единствено на вълнението от предстоящата надпревара.

— А ти защо не си долу? — попита го Иста. — Ребрата още ли те болят?

— Не, милейди. Просто не съм кой знае какъв ездач. — Очите му се присвиха развеселено. — Когато ми дойде редът да си избирам бойно поле, ще го направя по-умно от Ферда. — Не говореше за състезания на селски празник, реши Иста.

Под указанията на двама крещящи организатори ездачите се подредиха в крива, бутаща се редица напреки на пътя. Градският свещен на Виняска с шарф в синьо и бяло, вързан на кръста, застана на един пън и каза кратка молитва, посвещавайки надбягването на богинята, после вдигна синя кърпичка. Ръката му се спусна надолу. Под виковете на ездачите и публиката конете се хвърлиха напред.

В първите секунди животните се сбутаха за по-предна позиция, заформяйки меле, от което зяпачите затаиха дъх… един ездач падна… но докато първите прекосят половината дължина до обръщалото, линията се разтегли. Дорчото на Лис и черният жребец на Ферда бягаха в първите редици. Иста примижа нетърпеливо, устните й бяха полуотворени, дишането — забързано. Когато ездачите се появиха отново иззад могилата с дъбовете, двамата бяха дръпнали доста по-напред от останалите. Хората на Иста закрещяха от радост.

На половината път от дърветата към финала Лис погледна през рамо към Ферда и задъхания му жребец, после се наведе ниско над врата на коня си. Дългокракият дорчо сякаш се издигна и полетя над земята и разстоянието помежду им бързо се увеличи.

Иста откри, че вика заедно с другите:

— Давай! Браво!

Лис беше с десетина конски дължини пред другите, когато наближи дънера. После, най-неочаквано, изправи гръб. Конят й веднага забави ход, а след още няколко метра биеше с крак кажи-речи на едно място. Покритият с пяна черньо на Ферда профуча покрай нея, Лис отпусна юздите и остави коня си да подтичва скромно след него. Дорчото имаше вид, сякаш е готов да пробяга още едно състезание като това, и Иста си спомни, че обичайният пробег на куриерите е петнайсетина мили или там някъде. Във виковете на зяпачите се прокрадна смущение. Останалите състезатели прекосиха финиша и тълпата се изсипа на пътя.