Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 40

Той поклати глава, очите му бяха широко отворени. Сега тя го беше уплашила и съжаляваше за това. Потупа го успокоително по ръката.

— Ако трябва да съм откровена, тези няколко дни по пътя ми донесоха повече покой от последните три години на леност. Бягството ми от Валенда може и да започна като спазъм, както давещ се се отблъсква от дъното към въздуха горе, но твърдо вярвам, че вече съм започнала да дишам, просветени. Това поклонение може да ме изцели въпреки собствените ми намерения.

— Аз… аз… Петимата богове да дадат така да стане, милейди. — Той направи свещения знак. По краткото колебание на ръката му при всяка свещена точка Иста прецени, че този път знакът не е само обикновен ритуал.

За миг се изкуши да му разкаже за съня си. Не, това само щеше да го стресне още повече. На бедния младеж определено му стигаше за един ден. Страните му бяха пребледнели.

— Ще, ъъ, ще помисля още върху това — увери я той и премести със стържене стола си назад. Поклонът му, когато стана, не беше поклон на наставник към повереница, нито на придворен към неговия васал. Поклони й се дълбоко със страхопочитанието, дължимо на жив светец.

Тя стрелна ръка и стисна неговата, преди да е довършил жеста на най-дълбоко уважение.

— Не. Нито сега. Нито тогава. И никога повече.

Той преглътна, трескаво промени поклона си в неспокойно кимване и избяга.

5.

Останаха в Касилхас още два дни — изчакваха да спре проточилият се пролетен дъжд и се радваха на топло гостоприемство, което все повече дразнеше Иста. Канеха я в трапезарията на семинарията и я гощаваха не с подходящата за учебно заведение скромност, а с истински банкети негласно в нейна чест, по време на които високопоставените свещени и местните благородници се бутаха дискретно за място на нейната маса. Все още се обръщаха към нея със „сера ди Айело“, но Иста бе принудена да замени новопридобитото спокойствие на прикритието си със старите ограничения на дворцовите маниери, усвоени, както изглежда, в твърде строго училище, за да бъдат забравени. Беше любезна; проявяваше нужното внимание към домакините си; отправяше комплименти, усмихваше се, стискаше зъби и току пращаше Фойкс да уведоми покрилия се ди Кабон, че трябва незабавно да приключи с проучванията си, каквито и да бяха те. Време беше да продължат.

Следващите дни бяха доста по-поносими — приятна бавна езда през разцъфналия пейзаж от едно скромно светилище към друго, и почти се покриваха с представата на Иста за поклонението като бягство. Пътуваха все на северозапад и скоро напуснаха границите на Баошия и навлязоха в територията на съседната провинция Толноксо. Дългите часове на седлото се редуваха с ободрителни обиколки на места с историческо или религиозно значение — кладенци, руини, горички, светилища, прочути гробове, височини и бродове с отминала бойна слава. Младежите в групата им претърсваха бойните полета за остриета на стрели, отломки от мечове и кости и спореха дали петната по тях са от героична кръв, или не. Ди Кабон се беше сдобил с нова книга за подвижната си библиотека, която съхраняваше в дисагите, книга за историята и легендите на този район, от която им четеше откъси според случая. Въпреки поредицата от скромни странноприемници и общежития на религиозните ордени, които коренно се различаваха от всичко, с което беше свикнала като царина и дори като най-малката дъщеря на провинкар, Иста спеше по-добре, отколкото бе спала в собственото си легло от… откакто се помнеше. За нейно голямо облекчение, странният сън не се върна.