Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 284

Тукашното свещено животно на Бащата на зимата беше прекрасна стара посивяла хрътка за лов на елени — козината й бе сресана до блясък за случая. Тя веднага седна до погребалния подиум, когато дяконът я заведе там, и повече не мръдна от поста си. Обикновено сладкодумният Илвин беше блед като платно и думите трудно излизаха от стегнатото му гърло. Успя само да каже с пресеклив глас: „Той беше човек с голяма душа“, после отстъпи назад и застана до Иста. За всички беше ясно, че е безсмислено да очакват реч от него — още едно изречение и щеше да се пречупи. Ди Оби и ди Карибастос го съжалиха и пристъпиха напред всеки по реда си, казаха необходимите мили думи и изредиха обществените постижения на покойния си роднина и васал.

Лейди Катилара също бе бледа и притихнала. Не каза почти нищо на Илвин, както и той на нея, само крайно необходимите реплики от практическо естество. Двамата никога нямаше да станат приятели, но Иста си помисли, че кръвта, която бяха пролели заедно на кулата, им бе донесла достатъчно взаимно уважение, на което да стъпят. Катилара, със сковано лице, дори успя да кимне учтиво на Иста. И за тримата утринният ритуал беше повторно сбогуване, по-скоро светски товар, който трябва да се издържи, отколкото миг на раздяла с обичания човек.

След погребението и ритуалната почерпка военните завлякоха Илвин на съвет. Лейди Катилара уж започна да събира багажа си, после остави дамите й да довършат и препусна, ескортирана от един от братята си, към Оби. Нямаше да стигне там преди мръкнало, но Иста добре помнеше собствения си ужас от Зангре след смъртта на Иас и добре разбираше желанието на Катилара да се махне оттук, преди да й се е наложило да прекара още една нощ в празното си легло. Катилара отнасяше със себе си голяма мъка по пътя на изток, но не и осакатяващ товар от омраза, гняв или вина, помисли си Иста. Какво в крайна сметка щеше да заеме тази празнина, Иста не знаеше — но знаеше, че няма да е изродено.

Рано следобед на следващия ден лорд Илвин дойде при Иста в лагера на ди Баошия. Изкатериха се по пътечката над извора, отчасти заради гледката, която обхващаше замъка и долината под него, отчасти за да се отърват от Истините придружителки, които в по-голямата си част, всъщност всички освен Лис, не притежаваха необходимата за изкачването атлетичност. Илвин просна галантно плаща си върху една скала и покани Иста да седне. Лис се отдалечи на известно разстояние и заоглежда с копнеж един примамливо разклонен дъб, по който не можеше да се изкатери заради роклята си.

Иста кимна към колана на Илвин, където сега висяха ключовете на Арис и Катилара.

— Виждам, че провинкар ди Карибастос е потвърдил правото ти да командваш Порифорс.

— Поне засега — каза Илвин.

— Засега?

Той плъзна замислен поглед по хребета към стените на крепостта, кацнали върху скалите.