Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 282

Очите на Илвин засвяткаха, докато я слушаше, и той промърмори:

— Това обяснява много неща.

— Каза ми, че не искал да обучава друг вратар — добави Иста — и че от известно време си падал по една царина. Това бяха точните му думи. — Направи кратка пауза, която да подчертае последното. — Призована съм. И се отзовавам. — „А ти можеш или да ми помогнеш, братко, или да се отстраниш от пътя ми“. — Най-вероятно ще събера нещо като пътуващ двор, малък и лесно приспособим към всякакви условия — дългът, вменен ми от бога, вероятно и занапред ще ме среща с трудности от различно естество. Моят чиновник — веднага щом назнача такъв — и твоят трябва в най-скоро време да уточнят пренасочването на вдовишкия ми доход, защото задачите ми едва ли ще ме върнат във Валенда.

Ди Баошия мълча известно време, после се окашля и рече предпазливо:

— Хората ми вдигат лагер при потока източно от замъка. Там ли ще се настаниш, Иста, или предпочиташ да се върнеш в стаите си тук?

Иста вдигна поглед към Илвин.

— Това ще го реши господарката на Порифорс. Но засега крепостта си има много други грижи и не искам да натоварвам прислугата и с моето присъствие. Засега ще остана в твоя лагер.

Илвин й кимна отсечено в знак, че оценява тактичността й и че разбира онова, което бе останало неизречено — че ще изчака да минат погребенията.

Брат й й предложи да я придружи до шатрите си, понеже и без това отивал натам, и Илвин й се поклони официално за довиждане.

— Задълженията ми днес са безкрайни — промърмори той, — но по-късно трябва да поговорим за подходящ ескорт, който да придружава този твой пътуващ двор.

— Наистина — отвърна тя. — Както и за други подробности.

— И намерения.

— Това също.

Пежар и другите двама войници от ордена на Дъщерята бяха погребани извън стените на Порифорс същия следобед. Иста и всичките й хора присъстваха на погребенията. Просветен ди Кабон бе дошъл малко преди това при Иста, силно притеснен, защото макар заопукойната служба да му беше по силите — а според нея никой друг не би се справил по-добре, — не разполагаше с нито едно свещено животно, което да даде знак, че съответният бог е приел душата на покойника. Животните на тукашния храм били претоварени и според местните свещени били силно изнервени от множеството погребения, в които трябвало да участват в днешния ден.

— Просветени — нежно го сгълча тя. — Не ни трябват животни. Нали аз съм тук.

— А — промълви той и се дръпна назад. — О. Понеже пак сте светица… разбира се.

Сега тя коленичи поред под силните слънчеви лъчи край всяко увито в лен тяло; слагаше длан на челата и се молеше за знак. При ритуалите в големите храмове като този в Кардегос всеки орден предоставяше свещено животно с подходяща за съответния бог или богиня окраска и пол, заедно с дякон, който го води. Животното биваше довеждано при погребалния подиум и по поведението му свещените тълкуваха на опечалените кой от боговете е приел душата на техния близък и към кого следва да се обърнат в молитвите си — както и, не случайно, на чий олтар да положат материалната си благодарност. Ритуалът носеше утеха на живите, издръжка на храма и от време на време по някоя изненада.