Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 285

— Странно е. Роден съм в Порифорс, живял съм тук почти през целия си живот, а никога не съм го притежавал, нито съм мислил дори, че може да бъде мой. Сега принадлежи на племенницата ми Ливиана — деветгодишно дете, което живее в другия край на провинцията. А в същото време той е единственият ми дом. Притежавам половин дузина малки имения в Карибастос, наследени по майчина линия — но те са просто собственост, която почти не посещавам. А Порифорс по необходимост трябва да бъде защитаван.

— От теб… по необходимост?

Той сви рамене.

— Той е ключовата крепост по тази граница.

— Аз пък мисля, че тази граница може да се премести.

Той се ухили широко, макар и само за миг.

— Така е. Нещата се задвижват, поне ако съдя по казаното на военните ни съвети. Аз ги задвижвам. Не ми трябват дарбите на Арис, за да преценя, че моментът е назрял и че шансът, който ни се открива, не е за изпускане.

— Дано и други да мислят така. Предполагам, че до седмица марш ди Палиар и канцлер ди Казарил ще се появят в Порифорс. Ако писмата на брат ми, на ди Карибастос и на Фойкс — „и моите“ — не ги доведат, значи не са хората, за които съм ги мислила.

— Дали ще разберат, как мислиш? Тук и сега е моментът да обърнем стратегията на Джоен срещу Джокона — да нахлуем в княжеството, докато там още цари хаос, да ударим Виспинг откъм фланга — и кампанията да приключи, преди още да е започнала.

— Не е необходимо да имаш вътрешно зрение, за да предвидиш резултата — каза Иста. — Ако се получи, ди Палиар със сигурност ще бъде обсипан с похвали за великата си стратегия.

Илвин се усмихна мрачно.

— Бедната Джоен, губи дори и в това. Трябваше да се провъзгласи за генерал.

— Всичко би било по-добро от объркания кукловод, в който се беше превърнала — съгласи се Иста. — Какво ще стане със Сордсо? Мисля, че не е чак толкова луд, нищо че подсмърчаше и се хвърли да целува крайчеца на полата ми, когато минах покрай него в предния двор вчера. Сега душата му си е негова, макар че ще мине доста време, преди да се справи с разбитите си нерви.

— Да, трудно е да се прецени дали ще ни е по-полезен като заложник, или като лош водач на враговете ни, ако го пуснем да си ходи.

— Спомена нещо за религиозно призвание и че искал да премине към квинтарианската вяра. Нямам представа колко дълго ще му държи обаче.

Илвин изсумтя.

— Може пък поезията му да стане още по-добра.

— Няма да се учудя. — Бойниците на замъка изпъкваха голи и бледи на ярката светлина и скриваха поразиите вътре. Иста чуваше ударите на чуковете на работниците, заети с поправките. — Докато дойде време бъдещият съпруг на Ливиана да поеме командването му, Порифорс ще се е превърнал в спокойно провинциално градче, също като Валенда. Това място си спечели мира, така мисля аз. — Погледна Илвин, който й се усмихваше. — Мисля си за две неща в момента.

— Само за две?

— За две хиляди, но тези имат приоритет. Едното е, че новият ми пътуващ двор ще има нужда от царски сенешал — компетентен и опитен офицер, който по възможност да познава добре района, така че да определя пътя ми и да ме пази.