Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 262

„Откъде да започна?“ — попита Иста Присъствието в себе си.

„Започни от центъра — отвърна й То. — Останалото ще се случи само“.

Тя отвори телесните си ръце, а духовните плъзна по виолетовата корда. Да влезе в тялото на Джоен по този канал. Да убие тъмната маса и да я издърпа към себе си. Съществото се съпротивляваше, връхлиташе и плюеше, засипваше я с разяждащи виолетови сенки като преливаща вода. Изгори духовните й ръце като с киселина и тя ахна от неочакваната болка, която я порази в центъра на съществото й и се разля пулсирайки до най-крайните й точки, така както шокът от тежка рана проехтява из цялото тяло. Съществото беше много плътно и грозно. И голямо. И старо, на стотици години, разядено от времето.

„Отвратително е!“

„Да — каза богът. — Но ти продължавай. Довърши започнатото от Арис“.

Материалните ръце на Иста бяха твърде бавни и изоставаха от стремителната й воля. Само с духовните си ръце тя отдели оплетените нишки на Джоенината душа от тези на демона. Но колкото и бързо да го правеше, Джоен успя да метне пипала от студен бял огън, които увиха демона и го дръпнаха обратно. Демонът изпищя.

„Пусни го — каза й Иста. — Пусни го и си намери по-добро занимание. Дори и сега имаш избор“.

„Не! — отвърна й умът на Джоен. — Той е мой дар, големият ми шанс! Никой няма да го изтръгне от мен, най-малко пък ти! Беше толкова безпомощна, че не успя да опазиш дори собствения си син! Моят ще заеме полагащото му се място, обещала съм!“

Иста потръпна, но Присъствието й вдъхна кураж. „Щом не иска да остане, трябва да дойде — каза То. — Продължавай“.

„Греховните ти опити да наложиш ред водят до още по-голямо разрушение — каза Иста на Джоен. — Изтезаваш и рушиш душите, които искаш да пораснат и да те обичат. Притежаваш по-истинни дарби, макар и да са закърнели. Пусни, намери тях и живей“.

Плющящият бял огън бе видимият знак на несъгласието й. В него Иста не зърна и най-слабия намек за колебание.

„Така“.

Издърпа огромния виолетово-черен демон до устните си и го натика вътре. Той сякаш се разгъна и се разкриви в прохода, писъците му се превърнаха в болка в устата й, в огън в гърлото й. „В него има души — осъзна Иста. — Безброй парчетии от стари души, всичките смлени и слели се до неузнаваемост. Души на мъртвите и на мъртвите отдавна. Какво да правя с тях?“

„Мъртвите принадлежат на Нас. Не е твоя задачата да ги сортираш. Душите на все още живите, откъснати без време, докато собствениците им са в капана на материалния свят, те са твоя грижа от Наше име“.

„А тази?“, попита Иста. Живият бял душеплам на Джоен, оплетен с демона, тъкмо преминаваше в нея. Дращеше и прогаряше.

„От твоите ръце идва и преминава в Моите“.

„Това не е тихото проклятие на изгубените“. И наистина, белият огън сякаш виеше, проглушаваше ушите й отвътре. „Нито е небесното изцеление“.

„Не — със съжаление каза Гласът. — Това е липсата на бъдеще. И ще премине с демона си в мястото, където липсва настояще“.

Иста зърна като във видение някаква странна бездна без измерения, картината се просмукваше навярно от Неговия ум в нейния — врящ басейн от демонска енергия, без форма, без идентичност, без умове или воли, или песни, или реч, или спомени, или който и да било дар от по-висше естество. Адът на Копелето. Резервоар от чист хаос. От този океан в света на материята се процеждаше тънко, контролирано ручейче. В обратната посока се лееше пълноводна река. Балансиращи живота на света точно по средата между горещата смърт на хаоса и студената смърт на стазиса. Иста най-после разбра защо демонският наниз на Джоен я кара да настръхва, отделно от директната заплаха над Порифорс. Възможно ли бе такъв водовъртеж от хаос да си пробие път между двата свята, разрив, който дори боговете биха се затруднили да затворят? Толкова много божествено внимание, съсредоточено върху едно толкова дребно място…