Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 261

Княз Сордсо зае високия стол, като се отпусна небрежно по силата на телесния навик, все още неизкоренен от новата дисциплина, налагана му от демона. Разкриви лице и огледа шатрата. Погледът на майка му се спря върху него и той изправи гръб, целият внимание.

Очите на Иста отново се плъзнаха към кръглоликата княгиня в краката на Джоен. Момичето изглеждаше около четиринадесетгодишно, но някак недорасло за възрастта си, с късите пръстчета и разногледите очи на родените късно деца, които често са слабоумни и не живеят дълго. Беше една от княгините, които нямаше да избягат от дома на майка си чрез брак в някоя далечна страна. Ръката на Джоен се отпусна върху главата на момичето, но не за милувка, и Иста разбра: „Използва детето като резервоар за поредния демон. Душата на собствената й презирана дъщеря е превърната в обор за съществото“.

„За демона, който възнамерява да напъха в мен“.

Джоен стана, без да отделя поглед от Иста, и каза на развален ибрийски:

— Добре дошла при портите ми, Иста ди Шалион. Аз съм Майката на Джокона. — Ръката й се вдигна от главата на момичето, потръпна и пръстите се разпериха.

Вътре в Иста, богът се разгъна.

Вътрешното зрение заля с нова сила ума й като ослепителна светкавица, попаднала право в целта, ярка отвъд всяка надежда, разкривайки призрачен пейзаж. Видя всичко, с един поглед — дузината демони, врящите, припукващи линии на силата, агонизиращите души, тъмният уплътнен, гърчещ се пътник на Джоен. Тринайсетият демон, въртящ се бясно през въздуха към нея, проточил отвратителната си пъпна връв.

Иста отвори уста в зловеща усмивка и го глътна наведнъж.

— Добре дошла при моите порти, Джоен от Джокона — каза тя. — Аз съм Устата на Ада.

26.

Светлинна вълна се ливна по тъмновиолетовата корда между Джоен и Иста — цветът и блясъкът й сякаш се наситиха още повече. Това ли беше първата реакция на стъписаната Джоен — да подсили жилото? За един шеметен миг Иста се запита кой е рибарят и кой — рибата? После усети съпротивляващия се, паникьосан млад демон да преминава безцеремонно в ръцете на Копелето, вътре в нея.

„Хвана бог на въдицата си, Джоен. Какво ще правиш сега?“ Беше все едно галера да забие кука в континент с намерението да го вземе на буксир.

— Тя носи бога-демон! — изпищя Джоен. — Убийте я! Веднага!

„Да. Това би свършило работа…“

Още преди гласът на Джоен да заглъхне, времето сякаш се разтегна за възприятията на Иста като мед, който бавно тече от лъжица в зимна утрин. Не смяташе, че ще се разтяга безкрайно.