Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 260

Вдовстващата княгиня Джоен, нагиздена в различни, но също толкова сложно надиплени колосани одежди като първия път, когато — богове пет, нима едва вчера по същото време — се бяха срещнали на пътя, седеше на по-малкия, по-нисък от двата стола. Придворните й дами бяха коленичили на възглавничките, а една безлична млада жена с кръгло като луна лице, навярно друга от дъщерите на Джоен, беше приседнала в краката й. Иста нямаше представа колко от тях са магьосници. Десетина офицери стояха мирно от двете страни. Иста се зачуди дали всичките единайсет окаишени демони на Джоен са строени тук за тази… демонстрация.

„Дванайсет“. Фойкс стоеше изпънат между джоконските офицери. Лицето му беше насинено и издрано, но чисто, беше облечен в джоконска униформа и зелен табард с белите пеликани в полет. Изражението му беше замаяно, странната му усмивка — насилена и неестествена. На Иста не й трябваше изгубеното провиждане, за да разбере, че лъщяща нова змия се ниже към него от жената на подиума и че зъбите й са забити дълбоко в корема му. Очите на Илвин също се спряха на Фойкс и той стисна зъби още повече, ако това въобще беше възможно.

Възможностите за все по-жестока стръв бяха безкрайни. За щастие, навярно същото не важеше и за времето. Офицерът с бронзовата кожа махна на Иста да пристъпи на килимите, в центъра на тази жива картина, чието единствено предназначение бе да излъчва сила и мощ, лице в лице с Джоен. Илвин бе принуден да спре няколко крачки назад, зад дясното й рамо, и Иста съжали повече, че тя не може да го вижда, отколкото че той вижда нея. Запита се какво ли последно унижение й е приготвила Джоен.

„О. Разбира се. Не унижение. Контрол“. Унижението навън бе имало за цел да успокои ужилените от набега войници на Сордсо. Жената пред нея беше по-практична.

Иста примигна, понеже за пръв път виждаше Джоен само с обикновените си очи, без огромната тъмна заплаха на демона, зъбещ се откъм корема й като някаква катраненочерна яма, в която можеш да падаш безкрайно. Без демона тя беше просто… дребна огорчена стара жена. Неспособна да внуши уважение или да спечели лоялност; пренебрежима. Дребна. Богове пет, тя наистина беше дребна, всичките й възможни ходове опираха до самата нея, единственият й ресурс бе грубата сила. Закостеняла воля без размах на ума.

Навремето майката на Иста беше наложила авторитета си над целия им дом, от стена до стена. Съпругът на провинкарата бе управлявал Баошия, но в собствения си замък дори той бе живял според нейните порядки. По-големият брат на Иста, когато бе наследил титлата на баща си, предпочете да премести столицата и да избегне вечното детство, което го чакаше в дома на майка му, отколкото да се опита да наложи волята си там. Но дори и в най-лошите си моменти старата провинкара бе знаела кога трябва да спре и си бе избрала пространство не по-голямо от онова, което можеше да запълни.

Джоен, помисли си Иста, се опитваше да наложи на цяла Джокона властта си, така както една жена налага авторитета си в своя дом, и то с помощта на същите техники — а никой не можеше да се разпъне толкова. В един свободен свят от безкрайно пространство човек може да се движи по своя воля, но е принуден да остави място и за волите на другите хора. Дори и боговете не го контролираха целия. Хората поробваха телата си, но тихата воля на душите бе свещена и неприкосновена и за боговете. Джоен поробваше отвътре навън. Онова, което Джоен причиняваше на враговете си, можеше да се нарече война; което правеше на собствените си хора, беше светотатство.