Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 258

Джоконците магьосници ли го бяха направили? Тези опоненти определено не биха могли да надвият този точно бог… нали?

Значи не богът се бе провалил, а тя. Портите на духа й незнайно как и защо отново се бяха захлопнали, потрошени и барикадирани, задръстени с камъни от страх, гняв или унижение, съпротивляващи се на новия широк проход…

Беше допуснала грешка, чудовищна грешка, някъде в последните отлетели минути. Може би все пак бе трябвало да прехвърли тази задача, да прехвърли бога на ди Кабон. Може би решението да го запази за себе си беше непростима самонадеяност, огромна и фатална самонадеяност. Безобразна арогантност — да си въобрази, че такава задача е била поверена на нея. Кой би бил толкова глупав, че да повери на нея такава задача?

„Боговете. Два пъти“. Истинска загадка бе как толкова необозрими същества могат да допуснат такава невъобразима грешка. „Знаех си аз, че не трябваше да им се доверявам. Но ето, че го направих… отново…“

Остри камъчета се забиваха в стъпалата й, докато вървяха по пътя. Процесията свърна към горичката, през едно ниско място, покрито с тъмна кал, в която копитата потъваха с жвакане сред воня на застояла вода и конска пикня. Изкачиха се по малък наклон. Иста чуваше дългите стъпки на Илвин зад себе си, чуваше и учестеното му дишане, чиято неравномерност издаваше физическото изтощение, на което лицето му упорито не даваше израз. Горичката се възправи пред нея, потънала в сенки, които обещаваха благословено облекчение след палещите лъчи на слънцето.

Ах. Не толкова благословено, в крайна сметка, нито облекчение. Минаха по пътеката на мъртвите. Положени съзнателно от лявата страна на пътя им, сякаш за да станат свидетели на процесията, се редяха телата на порифорците, убити снощи при набега на Арис. Бяха ги съблекли голи и откритите им рани гощаваха лъскавите зелени мухи, които жужаха със стотици над тях.

Иста плъзна поглед по бледите трупове и започна да брои. Осем. Осем от четиринадесетте, които бяха излезли срещу хиляда и петстотинте джоконци. Шестима сигурно още бяха живи някъде във вражеския лагер, ранени и пленени. Мускулестото тяло на Фойкс не беше сред неподвижните трупове. За разлика от това на Пежар.

Погледна и пресметна отново — „петима още са живи“.

Имаше и девети, но трупът му приличаше повече на… купчина. Копие беше забито зад кървавите останки, обезобразената глава на Арис бе набучена на острието му и се взираше невиждащо над джоконския лагер. Изумителните му някога очи бяха избодени от ръката на някой обезумял от страх войник, потърсил отмъщение върху изпразнената от съдържание обвивка.

„Твърде късно. Той си беше тръгнал преди ти да се добереш до него, джоконецо“. Босите й крака се спънаха в някакъв корен и тя простена от болка.

Илвин успя да я хване за ръката, преди да е паднала по очи.

— Заложили са ни стръв. Не гледай натам — каза той през стиснати зъби. — Не припадай. И не повръщай.

Той обаче изглеждаше готов да направи и двете. Цветът на лицето му не се отличаваше от този на труповете, само очите му горяха по начин, който никога не беше съзирала на човешко лице.