Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 252

Лис преглътна шумно и започна да разресва косата й. И каза, за четвърти или пети път от сутринта:

— Защо не ме вземете с вас?

— Не — със съжаление отхвърли предложението й Иста. — При по-нормални обстоятелства би те грозила по-малка опасност като слугиня на ценна заложница, отколкото ако останеш в една сриваща се крепост, която ще падне всеки момент в ръцете на врага. Но ако се проваля в намеренията си, Джоен ще те превърне в храна за демоните си, ще открадне ума, спомените и куража ти. Или пък ще заместиш някой от магьосниците-роби, които Арис уби снощи, и Джоен ще те остави при мен не като моя прислужница, а като свой стражар. Или нещо още по-лошо.

А ако Иста успееше… нямаше представа какво може да стане след това. И светците, като магьосниците, не бяха защитени от стоманата, както вече не бе в състояние да потвърди предшественичката й, покойната светица от Раума.

— Какво може да е по-лошо? — Четката се поколеба в ръката на момичето. — Мислите ли, че е поробила Фойкс и неговата мечка? Вече?

— След час ще знам. — Внезапно й хрумна какво може да е по-лошо, ако Лис попаднеше в ръцете на Джоен. Виж това би бил съвършеният небогоугоден съюз на две сърца — да даде Лис за храна на Фойксовата мечка и обичта на Фойкс да го подлуди от ужас и скръб, докато душите им се смесват… После се запита чий ум е по-черен — този на Джоен, за да направи такова нещо, или нейният, задето се е сетила. „Изглежда, и аз не съм свестен човек“.

„Добре“.

— Има и няколко бели панделки. Да ги вплета ли в плитката?

— Да, ако обичаш. — Приятното, познато й подръпване при сплитането продължи с бърз темп зад гърба й. — Ако се появи някаква възможност, дори и най-малката, искам да избягаш. Това е най-неотложното ти задължение към мен в момента — да ми бъдеш куриер. Да отнесеш вестта за всичко, което се случи тук, дори с риск да те сметнат за луда. Лорд ди Казарил ще ти повярва. Трябва да стигнеш до него с цената на всичко.

Зад нея цареше мълчание.

— Кажи: „Обещавам, царина“ — твърдо нареди тя.

Кратко инатливо колебание, после съвсем тихо, като шепот:

— Обещавам, царина.

— Добре. — Лис върза плитката с последната панделка и Иста се изправи. Белите копринени пантофки на лейди Катилара не й ставаха, но Лис се наведе и стегна на глезените й връзките на някакви бели сандали, които щяха да свършат работа.

Лис тръгна пред нея към външната врата, отвори я и й направи път.

Лорд Илвин се беше облегнал на стената отвън, със скръстени ръце. Изглежда, и той беше намерил отнякъде половин чаша вода да се измие, защото макар още да миришеше остро на пот, по ръцете и току-що обръснатото му лице нямаше и следа от кръвта и мръсотията. Беше облечен с цветовете на дворцовия траур, с леките материи на северняшкото лято — черни ботуши, черни ленени панталони, черна туника без ръкави, освежена с тънки кантове в лавандулено и люляков брокатов шарф с черни пискюли на кръста. В обедната жега си бе спестил тежестта на лавандуленото наметало — дрехата лежеше преметната през ръката на Горам, който пристъпяше нервно от крак на крак до господаря си. Беше подредил косата на лорда в стегнатите, изящни плитки, които Иста помнеше от първия път. Прошарената с бяло черна опашка се спускаше по гърба му, вързана с лилава корда. Илвин се изправи, като я видя, и я почете с бледо подобие на дворцов поклон, съкратен навярно заради слабостта след кръвозагубата.