Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 250

Иста даде знак на знахарката, Горам и Лис да се погрижат за нея.

— Сложете я да легне в легло, истинско легло, и повикайте придворните й. И й осигурете каквито удобства все още може да предложи замъкът. Да не остава сама и за миг. Ще дойда при нея, когато мога. — Изчака да се скрият в кладенеца на спиралното стълбище с Катилара, която нямаше сили дори да заплаче, облегната немощно на знахарката, след като бе отблъснала предложената й от Лис ръка.

Обърна се и видя Илвин и ди Кабон да се взират разтревожено над източния парапет към джоконския лагер под набиращата сили дневна светлина. Лагерът гъмжеше като мравуняк, полускрит сред дърветата. Над опожарените шатри все още се вдигаше дим. Отскубнал се оседлан кон се дърпаше нервно от един войник, който се опитваше да го хване — псувните му долитаха слабо през влажния утринен въздух. Иста се вгледа обнадеждено в коня, но той не приличаше на червеникавия жребец на Илвин.

— Какво стана, царина? — попита ди Кабон, вперил озадачен поглед надолу. — Спечелихме ли, или загубихме?

— Ловът беше изключителен. Арис уби седем магьосници, преди сам да бъде повален. Препъна се на осмия. Мисля, че беше жена, магьосница. Чудя се дали не е била млада и красива и той не е събрал сили да я посече?

— Да де — тъжно промълви Илвин. — Би било съвсем в негов стил, нали.

— Вероятно. Дотогава джоконците и без това си бяха дали сметка колко малобройна е дружината му и се групираха да дадат отпор. Освободените демони обаче се разбягаха във всички посоки — Джоен не успя да прибере нито един от тях.

— Жалко, че не разполагаме с още двама като Арис, които да довършат започнатото — каза Илвин. — Може би сега е ред на обикновените мъже да опитат. — Той размърда рамене и се намръщи.

Иста поклати глава.

— Джоен ни нарани, а сега ние й го върнахме. Но не сме я победили. Все още разполага с единайсет магьосници-марионетки и с недокосната войска. Освен това е бясна — нападенията й ще се удвоят и милост няма да има.

Ди Кабон се отпусна като чувал с брашно на парапета, тлъстите му рамене се изгърбиха.

— Значи Арис се жертва напразно. Загубени сме.

— Не. Арис ни спечели войната. Сега трябва само да протегнем ръце и да сграбчим победата. Не ме попита какво направих с демона на Катилара, просветени.

Веждите му се вдигнаха и той се обърна към нея.

— Не го ли заключихте в нея, както преди?

— Не. — Устните й се разтеглиха в усмивка, която го накара да се дръпне уплашено. — Изядох го.

— Какво?!

— Не гледай мен — метафората е на твоя бог. Най-после проумях каква е загадката на втората му целувка. Знам как светицата от Раума е успявала да прогонва демоните от света и да ги връща на свещения им командир. Защото по всичко личи, че нейното умение се е прехвърлило на мен. Последният подарък на Арис или по-скоро нещо, което той направи възможно. — Потръпна от тъгата, на която все още не смееше да се предаде. — Илвин.

Гласът й бе остър, настоятелен и го извади от скръбната унесеност, която го беше надвила, докато се облягаше с цялата си тежест на парапета и се взираше в нищото. Иста си напомни, че той бе изгубил много кръв през последния час, твърде много за изтощеното му и без това тяло. Смесена с Катиларината, кръвта му се бе сбрала на съсирващи се локвички по половината платформа. Раните до една се бяха затворили, сякаш никога не ги бе имало, с изключение на хваналите коричка дупки от игла, стегнати с конец на едното му рамо. Той извърна глава към нея и примигна отнесено.