Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 251

— Кой е най-бързият и възможно най-сигурният начин да се изправя лице в лице с Джоен?

С гениалността, която ни спохожда, когато не мислим, той отвърна простичко:

— Да се предадете. — После я зяпна сащисано и закри с ръка устата си, сякаш оттам току-що беше изскочила жаба.

25.

Когато Лис дойде, Иста току-що бе измила, или поне бе почистила тялото си с половин чаша вода и няколко парчета ленен плат. Девойката носеше купчина бели дрехи, затова бутна вътрешната врата със задник.

— Тези са най-хубавите, които придворните на Катилара успяха да изровят — каза тя.

— Добре. Сложи ги на леглото. — Иста притвори отново мръсната черна роба на гърдите си и отиде да ги огледа. По ничии стандарти това не би могло да се нарече баня, но поне не толкова лепкавата й сега кожа можеше да се докосне до чистите дрехи без чувството, че ги поругава. — Как е маршезата?

— Заспа. Или пък е в безсъзнание. Много е бледа, направо сивкава.

— И да е в безсъзнание, няма страшно. Кръвта, която загуби на кулата, може би й е направила услуга с този безсъзнателен сън. — Иста започна да разгъва дрехите. Една ленена риза с цвета на прясно заквасена сметана и с изящна рязана бродерия по кантовете изглеждаше достатъчно къса, така че да не се спъва в нея. Нежната бяла горна роба, бродирана с лъскав бял конец, който й придаваше тежест, беше всъщност празнична рокля за деня на Копелето. Незнайната шивачка бе успяла някак да придаде очарование на бродериите с миниатюрни танцуващи плъхове и гарвани. Иста забеляза, че искрата е изчезнала от лявата й ръка, макар че отпечатъкът от снежинката все още беше там.

— Милейди, ъъъ… няма ли да е малко предизвикателно да се появите в квадриански лагер, облечена в цвета на Копелето?

Иста се усмихна криво.

— Да си мислят каквото щат. Истинското послание на дрехата няма как да разберат. Хайде побързай, ако обичаш. Вържи панделките на гърба на ризата, без да ги кривиш.

Лис го направи, като я стегна здраво в кръста. Иста облече робата, разтърси широките ръкави и я закопча под гърдите със сребърната траурна брошка. Значението на тази предавана в семейството вещ се беше променило неколкократно, откакто се бе озовала в ръцете й. Снощи всичките й стари тъги се бяха изпарили без остатък. Днес тя я носеше с ново съдържание от строга скръб за Арис и за онези, които бяха яздили с него. Днес всичко, свързано с нея, трябваше да е подновено.

— А сега косата — нареди тя и седна на пейчицата. — Нещо бързо и прибрано. Не искам да се явя пред тях с вид на умопобъркана, която са влачили през живия плет, или като купа сено, ударена от светкавица. — Усмихна се на спомена. — Сплети я на една плитка.