Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 254

— Ами толкова по-добре за бедната ми репутация тогава.

Тя примигна. Имаше чувството, че главата й е олекнала като балон.

— Ако се проваля, ще те превърнат в храна за демоните си. Истински пир за някой джоконски офицер-магьосник. А може би и за самия Сордсо.

— Да, но ако успееш, царина? Мислила ли си какво ще правиш след това?

Тя извърна смутено очи от тъмния му, настоятелен поглед.

— Задачата ми не включва „след това“.

— Точно както си мислех — каза той триумфиращо. — А обвиняваш мен в умопомрачение! Доказах тезата си. Ще тръгваме ли?

Откри, че го е хванала под ръка, още преди да е решила дали я е убедил, или просто я е объркал. Поведе я по стълбите, сякаш пристъпваха начело на процесия, сватба или коронация, или по празник, или към балния подиум в царски дворец.

Илюзията се разтури съвсем скоро, когато минаха през почернелите останки от двора с фонтана — още два коня бяха умрели тази сутрин и лежаха с подути кореми — и после под сенките на арката на портата. Десетина войници се бяха скупчили на стените, така че да се виждат от джоконското пратеничество долу, и това беше кажи-речи целият гарнизон, който беше в състояние да си стои на краката.

Две ниски кръгли кули се издуваха навън от двете страни на портата — чудесна позиция за кръстосан огън в тази най-рискова точка. Още неколцина войници и една широка, позната й фигура в непознати й дрехи, чакаха при лявата кула, която приютяваше страничната врата. Иста и Илвин, следвани от Горам и Лис, спряха пред нея.

— Просветени. — Иста удостои ди Кабон с кимване. Беше свалил одеждата на ордена си, не че мръсната му бяла роба не бе достойна да отиде в огъня сама по себе си, и беше облечен с миш-маш от взети назаем дрехи, по-голямата част от които не му бяха по мярка. Всичките обаче си приличаха по едно — не бяха бели, забеляза Иста.

— Царина. — Той преглътна шумно. — Преди да тръгнете… исках да ви помоля за благословия.

— Значи ставаме двама, защото и аз исках да помоля за твоята.

Тя се изправи на пръсти, наведе се над тъжно спадналия му корем и го целуна по челото. Дори божествената светлина да му бе предала някакво послание, то бе твърде недоловимо дори за вътрешното й око. Той пак преглътна и сложи ръка на челото й. Каквато и церемониална благословия да си беше приготвил, тя му убягна, и вместо това свещеният избухна в сълзи. Успя само да промълви задавено:

— Копелето да ни е на помощ!

— Шш-шш — успокои го Иста. — Всичко е наред. — Или поне толкова наред, колкото можеше да е при дадените обстоятелства. Тя го огледа с присвити очи. Безсънните часове в грижи за болните, с техните неизпълними молби за помощ, каквато той не би могъл да им даде, го бяха потресли дълбоко. Кървавият ритуал на северната кула го бе изцедил още повече. Неговият бог, помисли си тя, бе изстискал силите му и бе копал в душата му до точката на срутването, подложил го бе на натиск до степен да се пропука, макар самият той да не го съзнаваше. Боговете или бяха извадили необичаен късмет да сръчкат две такива мулета по пътя към задачата си в Порифорс, или този път се бяха постарали повече от обикновено… „Дали ди Кабон не е техният втори изход?“